Тихата софийска вечер обещаваше истински музикален празник. В операта се стече целият политически елит, за който Белини бе перилен препарат, а Доницети - колегата депутат Дон Цеци. Залата се напълни, осветлението примижа и разговорите утихнаха. Завесите се вдигнаха, мощен прожектор запрати сноп светлина по Величко и завихри хиляди прашинки по пътя си, които с устрем влетяха в ноздрите му. Той раззина уста за първи трели и мъжецът му пльосна върху вдигнатата брадичка. Вместо мощния басов глас от глъбините на гърдите му сякаш излетя реактивен самолет и покривът хлопна. Публиката в уплаха сведе глава, лека суматоха развя своя шлейф от тихи възклицания и се процеди през стените. Руменина и смут пролазиха по снагата на Величко. Ситни капчици роса избиха през покриващия го тежък грим и разграфиха лицето му като илюстрована мрежа против комари. Богатият сценичен опит го окуражи. Отново зае певческа поза и залата гръмна от адската смес на неговия глас и първите акорди на оркестъра, който заразмахва лъкове в краката му. Президентът на републиката си налупи антифони и се разположи удобно в ложата, а съпругата му извади театрален бинокъл и затърси отде иде този шум невъобразим.

Величко играеше ролята на царя на Бабилон - Навуходоносор. Евреите го подиграват, че царството му е царство на баби, а него, че е пръв бабофил и той решава да си го върне за тези старозаветни шегички. Смъква войската от висящите градини, повежда я и срива Соломоновия храм и осквернява Йерусалим. Дъщеря му Фенена е любовта на живота на защитника на Йерусалим - Исмаил. Другата му дъщеря - Аби-Гел, също влюбена в него, съхне от любовна мъка, но само аби гела, защото той не я удостоява с внимание. Походът на Навуходоносор се превръща в любовна драма. Двете жени са готови да превърнат и тази епична предисторическа битка в бразилски сериал. В разразилата се суматоха едва не загубва трона, докато чака да започне последното действие. Това накратко е драматичното любрето. В края Величко вади контрабаса и в своята царска ярост погубва първите редове, опъвайки срещу тях струните му като Вилхелм Тел.

Направен от бук, контрабасът на Величко бе сътворен от гениалния италиански майстор - Буковариус. С времето букът ставаше все по-твърд, така твърд, че на него би могъл да си завари закачалката за сценичния реквизит, а звукът, който изтръгваше - все по-буков и не можеше да бъде сбъркан с никое друго дърво. Вече не се сгъваше в калъфа. Цялата публика притаи дъх. Бе настъпила пролетта и пустият му контрабас отново се разлисти. Единственият зелен бук на София се озова в операта. Листата му подхванаха музиката, запяха и затрептяха с всяко движение на багетата на диригента, от която отхапваше на слабо време. Дамите занапираха към сцената да се докоснат до този вълшебен инструмент, а придружаващите ги господа вкупом се наточиха. Всички подхванаха хора на наточениците - "Кога зашумят буките". Президентът стана, свали антифоните и ги мушна в панталоните, бурно заръкопляска и от вълнение се катурна от балкона. От последвалите гръмовни аплаузи завесите паднаха. Спектакълът завърши.

В полунощ Величко излезе и се качи в колата си. Улисан в размисли за тази незабравима вечер, мина на червено. Строги полицаи го спряха и му взеха книжката. С нея се приспиваше вечер, но той мъдро заключи:

-Хм, дреме ми на буко! - и продължи пеша.