В неприлично ранен час един следобед се загубих в Шанхай, загледана по стотина дечица. Дотогава, трябва да призная, китайците съвсем не ми изглеждаха 1 милиард. Сега обаче ми се стори, че по оплетените като спагети улици на стария град милиардът даже се удвои.

Не че се опитвам да оправдая паниката, но е известно, че сам войнът не е войн, когато насреща му е най-многолюдната нация на света. Китайците се движат срещу теб като стена и могат да те пометат, без да усетят. Никога не казват благодаря или извинявай, напротив - често си разменят шумно остри звуци. Което не пречи в личен контакт да са едни от най-деликатните и симпатични хора на света, та чак в сравнение с тях служителите на "Шарл де Гол" да изглеждат груби. За щастие в Китай има ред и един от нашите водачи ме намери, преди да пророня първите сълзи и развеселен ме поведе по тънките улички, до една украсени с дракони и гроздове червени фенери, а по ъглите и с някой и друг бутафорен, но строг и внушителен Буда.

Три дни по-рано нахълтахме в тази чудна страна, за която никакъв интернет и пътеводител не могат да ви подготвят, пресичайки пеша границата при Шенжен и Хонконг



през едно мръсно и напълно лишено от чар ГКПП



Съвсем не бяхме единствените - 7000 хонконгци влизат дневно за работа, а 2200 шенженци излизат. На бариерата ни чакаше жена с лекарска маска, която ни раздаде листовки с предупреждение да слагаме ръка на устата си, като кихаме. Понеже имало менингит. Когато заваля и дъжд, на всички ни се прииска да побегнем обратно към Хонконг. Никак не ни повиши настроението и следващата листовка с въпроси дали имаме висока температура и повръщане. След 2 дни, подложени на китайска кухня, бяхме сигурни, че имаме.

Шенжен е сред по-странните градове на света, макар по някои признаци да е одрал кожата на Букурещ. Преди 20 години на това място е имало само рибарски колиби (макар, от друга страна, рибарски колиби тук да е имало от 6000 г.), днес има 2000 кв. км застроена площ и близо 5 млн. китайци. Планиран е от нищото като първата специална икономическа зона на Китай, за да конкурира британския Хонконг и днес му е оставил само първенството в туризма.

Шенжен е близнак на Хонконг, но само на пръв поглед. Разделя ги социализмът, който от тази страна на границата е построен. Улиците са по 7 платна в едната посока, но това не пречи на китайците да пресичат напреко точно когато светне червено и далеч от пешеходната пътека. Разбрахме защо, когато и ние се престрашихме да сторим същото -



булевардът може и да се вижда от Космоса



не по-лошо от Великата китайска стена, но колите няма да стигнат за средностатическо задръстване на "Солунска". Жилищните квартали уж са ведри като картичка от Хонолулу, а сякаш влизате в аптека. Три пъти ни забраниха на китайски да снимаме и зарадвахме само един минувач, повел чихуахуа в елече на йероглифи. Казват, че тази строгост трябва да пресече тлеещата престъпност в този град от пришълци, дошли да получат своя дял от икономическото чудо.

Оттук Шанхай е на 2 часа по въздуха. Озовахме се там сутринта след празника на фенерите, който е част от новогодишните тържества. Какво мислите ядат китайците на този ден? Точно така - варен локум. Т.е. лепкави оризови топчета, пълни с каша от ядки или захар, символ на заедността в семейството.

Наричат Шанхай Париж на Ориента, но той е много повече от това. Докато чакаме обяда си на брега на р. Хуанпу под веещите се червени фенери, оглеждаме ненаситно хоризонта от небостъргачи с перления наниз на телевизионната кула и четвъртия в света Джинмао тауър (височина 420.5 м). Не че славата на Шанхай е от вчера, но разказват, че когато през 90-те закипяло високото му строителство, настъпил дефицит на кранове в цяла Азия.

Между другото тук е мястото да се провалите с няколкото думи на китайски, които сте научили (понеже в Китай английски говорите вие и вашите двама водачи). Колкото и упорито да повтаряте иначе простото звуково съчетание ше-ше (благодаря), никой няма да ви оцени, още по-малко пък разбере. Вината не е у вас,



китайците не винаги се разбират и един друг



напълно възможно е човек от провинция Гуандонг да има нужда от превод на менюто в Шанхай. Всъщност шанхайци се славят като надменни особняци, считащи себе си за изпреварили със светлинни години останалата част на Китай. Сигурно затова така и не разбрахме с каква скорост лети влакчето-стрела за летището - ако вярваме на местните, то може да надбяга всеки уважаващ себе си "Боинг".

Посвещаваме една вечер на Bund - крайбрежният булевард, и за няколко часа забравяме, че не сме в Париж. До 1949 г. тази част от града е в ръцете на европейци, американци и японци. Въпреки културната революция, която впрочем е тръгнала оттук, тази стройна редица неокласически сгради-бижута и сега краси речния бряг с целия си блясък, коронясана от "Пийс" - знаменития хотел, построен с милионите от търговията с опиум, който навремето бил най-луксозният в Далечния изток. Тук, казват, в бара още свири джазлегендарният през 20-те "Олд Пийс хотел джаз бенд".

На тръгване от Шанхай, както разбрахте, се загубих в стария квартал, в градината "Ююан". Кройката й от алпинеуми, езера и дракони е от 1559 г. До същата онази 1949 г. този квартал останал под китайско управление, докато западните сили моделирали по свой вкус другия Шанхай. Представлявал ударна доза опиумни пари, гангстерски легенди и каквито пороци ви хрумнат. Днес трудно се различава къде е автентичното и откъде започва туристическата бутафория.

В Пекин пристигаме в петък вечер и попадаме в задръстване с космически измерения. Може би, защото в Китай семействата често живеят разделени от стотици километри заради работа или учене и се събират само за уикенда. Столицата е трескава строителна площадка заради Олимпиада 2008. Изглежда сякаш ще можем да отидем всички ние - петте милиарда, и пак да остане място в хотелите за китайците.

И тъй като не ни е писано да видим отблизо Хутонг - подобния на лабиринт стар квартал, влизаме в Забранения град. Разбира се, портретът на Мао на входа не дава вид, че смята да си тръгне скоро. Спокойно - това е единствената обществена сграда в Китай с портрет на Председателя. Отсрещният хоризонт е докъдето поглед стига превзет от Тянанмън - най-големия площад на света и арена на не по-малки политически драми.

Знаете сигурно, че императорът можел да навърши 23 г., преди да обиколи всички стаи в този най-голям комплекс на света от дървени сгради - броят им варира от 8704 до 9999. Мащабите са необозрими и уморителни, затова дребният посетител може да се спаси в детайлите. Започнат през 1407 г. с живата сила на 1 милион строители, Забраненият град е център на вселената и пъп на земята. През централната арка на Портата на меридиана минавал само императорът и веднъж в живота си императрицата - на сватбения си ден. Най-големият двор може да побере 90 000 души и в него няма нито едно дърво - императорът е Син на небесата и заема най-високата позиция в света, никой няма право да се извисява над него. Никоя сграда пък не можела да надвишава Залата на висшата хармония, която е символ на имперската власт. На тавана й са изрисувани дракони, играещи с перли. Поверието гласи, че ако узурпатор седне на трона,



перлата ще падне и ще го посече на място



Дракони и перли са главни герои и на най-големия монолитен блок мрамор в света. Ако простосмъртен го докоснел, получавал веднага смъртна присъда. Донесена от 20 000 души и още толкова мулета и коне, тази необикновена грамада имала нуждата на всеки 500 м да се копае кладенец, за да се улесни транспортирането й.

Забраненият град е внушителен пример за страстта към символите и многозначията в Китай. Там никога не си купувате просто сувенир - той задължително ви носи двойно щастие или тройно богатство или забравих колко здраве. Жълтото е имперски цвят, затова покривите на повечето сгради в дворцовия комплекс са жълти. С изключение на кралската библиотека, чийто покрив е черен - това е цветът на водата, и вярвали, че той ще я спаси от пожар.

Пекин никога няма да се прочуе като очарователен град, въпреки че сам може да претендира за поне няколко чудеса на света. От гледна точка на вечността това вероятно никога няма и да му потрябва. Колко градове на тази планета биха могли да кажат, че са обитавани от 500 000 години? Пекин може - през 1929 г. гръмва научната сензация за откритието на Човека от Пекин - липсващата еволюционна брънка Homo erectus.

Климатът в столицата е



убийствено сух заради пясъците,



които ветровете навяват от пустинята Гоби. Поемаме по китайската стена с лоша кашлица. Който не стигне Великата стена, не е истински мъж, е казал обаче Мао, затова непреклонно отброяваме кула след кула в един слънчев ден. Не рядко стълбите са опасно заледени, но неизменно премитани от височинни чистачи, които енергично сбират боклук там, където вие смятате, че ще ви се пръснат дробовете. На около 70 км от Пекин това са най-достъпните части от всичките 6700 км на стената. На средата срещаме американско семейство, което се снима с парче хартия, на което пише "Честит рожден ден, татко". Което съвсем не прави тази Велика китайска стена податлива на описание. Нито пък самия Китай.

Вместо епилог: На връщане към България прочетох, че един самолет бил принуден да кръжи половин час над Шанхай, докато се разсее непрогледният пушек от фойерверките за лунната нова година.



Някои тайни на китайската кухня



Дори да сте олимпийски шампион в дисциплината патица по пекински, в Китай ви е спукана работата. Там безчинстват 4 хранителни системи, една от друга по-непонятни за вашите вкусови луковици. А от тях до вашия квартален ресторант достига само някаква вчесана версия.

Да започнем от реда - ред няма. Десертът може да е в средата, в края или по друго време. Супата обикновено го предхожда. Доматите често идват с пъпеша, пъпешът идва, когато си ще. В това обаче очевидно има много мъдрост, защото китайците похапват с размах и това не им личи.

Като стана дума за супа, не си мислете, че ще я познаете отдалеч или отблизо. Веднъж ни поднесоха омлет, а супата беше скрита вътре. Рака може и да го познаете, понеже любезно са ви запознали, преди да влезе в тенджерата. В нещо като миш-маш обаче веднъж имаше нещо като телешко. И да мечтаете за прост ориз, с малко късмет ще го видите в музея, освен ако не си готвите сами в хотела. Накрая онези неподражаемо люто-кисело-горчиви водорасли ви стават близки приятели.

Е, след поредица такива кулинарни оргии, домакините ни се смилиха и срамежливо ни заведоха на пица. Не каква да е, а американска. Да, ще се наядете. И какво от това? Без елемент на тревожна изненада, повярвайте, не е никак интересно и дори ни докривя. Все пак в "Пица хът" никой не ви дава да гоните супата си с клечки.