Вицепремиерът и министър на образованието Даниел Вълчев започва да се спуска по една наклонена плоскост, от която няма връщане. Министърът с най-интелигентното лице в този кабинет натрупа завиден политически стаж и няма как да не разбира от клишета. Но за всеки случай ще изобразим клишето още по-отчетливо - с инициативата си за връщане на оценките за поведение на учениците той влезе в нещо като улей за бобслей: посоката е надолу, а скоростта е смразяваща. С други думи - министър Даниел Вълчев започна да имитира дейност. Защото инициативата за връщането на оценките за поведение на учениците е тъкмо това.

В правилника към просветния закон пише, че ученикът няма право да отсъства, да участва в хазартни игри, да пуши, да употребява наркотични средства и алкохол, да накърнява с поведението си авторитета и достойнството на учителя. Щом обаче министърът е решил да прибегне до такава "социалистическа томахавка" като намаляване на поведението, явно правилникът много-много не се спазва от страна на учениците.

И министърът, и чиновниците, които са родили в главите си инициативата, добре знаят, че по този начин няма да се спаси нищо от достойнството и авторитета на учителите. Че дисциплината в клас ще продължи да бъде отчайваща, а редовите учители - безпомощни като гугутки. Защото и учениците, и учителите



вече не са същите

онези ученици и учители



от едно общество, основано на рестрикцията и репресията. Прекалено много са случаите на ученическа агресия и на учителска безпомощност, за да ги изреждаме сега. Проблемът е толкова сериозен, че за него почти не се говори публично - както впрочем не се говори на висок глас и за алкохолизма в скандинавските страни или за ромската престъпност, за изсичането на горите и екологичното замърсяване у нас. А коренът му е прост като гъбена чорба. Той между другото беше формулиран от директорката на Класическата гимназия Гергина Тончева по „Всяка неделя" още преди Десети ноември, в недрата на развития соц - учителката тогава каза, че в държава, в която милиционерите вземат повече от учителите, нещата винаги ще вървят наопаки. Нека да поръсим ситуацията с малко популистки пипер. Нека да предложим на министър Даниел Вълчев да се опита да изкара месец април с 300 лв., колкото е горният таван на учителската заплата. Тук министър Даниел Вълчев ще пусне една сардонична усмивчица и ще каже: „Айде бе, стига глупости! Нека да говорим по същество." Всекидневието обаче е изтъкано точно от такива глупости - сметки, напрежение, безизходица; имаме налице цяло едно смазано от бита съсловие, което влиза в час с превити рамене, не може една книга да си купи, защото това са 10 лв. - кило и половина кашкавал, на един театър не може да отиде, защото това са още десет лева - или билетчетата за трамвая за цяла седмица. И чувствителните радари на учениците безпогрешно разпознават това. Всекидневието е изтъкано от глупости.

Оценките за поведението на учениците са ефективни в едно застинало общество, основано на страха от промяна на статуквото, каквото беше нашето до Десети ноември. Тогава страшното беше не самото намаляване на поведението, то само по себе си не болеше, нито личеше като пришка на челото, а фактът,



че си влязъл в стадото

на черните овце



Днес такова нещо обаче е невъзможно по простата причина, че именно черните овце са издигнати от ученическата митология в ранг на нормалност. Защо това се случи, е друга тема.

Дядо ми беше даскал. До пенсионирането си преподаваше руски и български език в училище „Христо Ботев" в с. Благоево, сега Батенберг. В неговите часове муха да бръмнеше, щеше да се чуе. Може падежите да не се отдаваха много-много на синовете на кооператорите, но дисциплината в час беше образцова. Ако някой си позволеше да мръдне или да се закачи със съученик, което се случваше на годината веднъж, дядо ми отиваше при него и така го опалваше с ръка по остригания врат, че после вратът на ученика пламтеше чак до сабахлемта на другия ден. Разбира се, суровият маниер на преподаване на дядо ми днес е отречен. Ако нещо подобно се случи днес, през 2006 г., учителят ще бъде разпънат на кръст. Но аз тук се опитвам да кажа друго. Дядо ми беше от старите даскали, с учителски стаж още от царско време и естествено носеше в осанката си отблясъка от една епоха, когато достойнството на учителското съсловие, наред със съсловията на духовенството и офицерите, е произтичало от първенстващото им положение в обществото - и като престиж, и във финансово отношение. И това учениците много добре проумяваха, както и сега много добре проумяват другото - че учителите са последната дупка на кавала в България през 2006 г.

Да оставим настрана алкохола, наркотиците и хазарта, да вземем тютюнопушенето и да си представим следната картина. Инициативата на министър Вълчев е приета и оценките за поведението на учениците са залегнали в нормативните документи на образователното министерство. В същите документи пише, че ученикът не трябва да пуши. Близко до ума е, че щом пуши в училище, трябва какво? - да му се намали поведението! През голямото междучасие учителят или учителката отива до близкия тотопункт да пусне един фиш. И в двора се сблъсква с тълпа пушещи като за световен рекорд за Гинес ученици - между другото сценка, за която не се налага да ходите чак в съседния квартал.Според вас какво ще стори учителят? Според мен -



ще се направи на

призрак и ще отмине



Защото живият живот не търпи измислените схеми.

Едно от най-ценните качества на ученическата младеж е свръхразвитото й чувство за справедливост. Ако учениците видят, че обществото цени учителите, и те ще започнат постепенно пак да ги ценят - както е било по царско време (не при Симеон, а при баща му Борис III). И няма да има нужда учебният час да се мисли като бойно поле и да се копаят специалните окопи на намаленото поведение между учениците и учителя.