През август 1999 г. в българското село Камен Бряг имаше стрелки с надпис "Към затъмнението". Стрелките сочеха към резервата Яйлата, който събра хиляди хора - толкова, колкото не са го посещавали сигурно за последните десет години. Дивото плато (на турски "яйла" означава плато) на брега на морето бъкаше от народ, каравани с безалкохолни напитки и скари скверняха светинята на археолози, орнитолози и прости любители на природните красоти.



Надписите в турската област Кападокия в Централен Анадол са по-цивилизовани - разпънати над пътя ленти обявяват на английски и турски: "Слънчево затъмнение, 29 март 2006 г." Иначе всичко друго си е същото. За нас, вече редовните наблюдатели на слънчеви затъмнения, нещата придобиват една приятна повторяемост. Скари с кюфтета и наденички цвърчат и разнасят апетитни ухания из въздуха. Човешкото гъмжило бъбри на всякакви езици, чуват се подвиквания по щъкащите по ръба на пропастта дребни дечица. Познатите хартиени тъмни очила за гледане на слънцето (между другото, един приятел откри че затъмнението може да се гледа и през компакт диск), тръпката на нетърпението, леко свитият стомах в очакване на явлението.

Местността Кападокия е може би най-красивото място на света за наблюдение на пълното слънчево затъмнение.

"The viewing point" или "МЯСТОТО за гледане на затъмнението" е препоръчано месеци преди събитието от най-различни експерти в интернет. Първо, защото уникалният пейзаж е невероятно впечатляващ сам по себе си - ненапразно Джордж Лукас го избира за част от "извънземните" сцени на "Междузвездни войни". Другото преимущество е, че Кападокия е районът с най-малко годишни валежи, затова се предполага, че в деня на затъмнението небето ще бъде ясно.

Както преди близо 7 г., отново се намираме на плато, оградено от едната страна от възвишения от вулканичен базалт. От другата страна се е опнала гигантска долина, потънала на стотина метра под краката. От дъното на долината се издигат островърхи конусовидни пясъчни скали, подобни на образуванията в Мелник, но в размер, умножен по сто. Вместо червеникави като мелнишките, тези скали са в най-различни цветове: розово, жълто, синьо. С падането на светлината цветовете стават по-наситени и пъстротата им се откроява.

Затова решаваме да останем. Цялото "турско човечество" сякаш се е изсипало на това място. Мъже в костюми са дошли право от работа барабар със секретарките си. Ханъми с фереджета закриват и последното видимо място от лицето си - очите - с очилата за затъмнението. Ученичета в турскосини престилки с бели якички са строени от учителката и чинно не отделят поглед от слънцето. Чужденците не са много - по някое и друго ято японци са накацали по върховете, заобикалящи платото. Босоноги англичани по сандали, едва успели да изтрезнеят след снощния запой в общежитието за бекпакъри "Флинтстоунс". Сериозни французи, които изглеждат сякаш са дошли да гледат затъмнението по принуда. Холандци, австралийци, изобщо - пъстра смесица. Не се виждат други представители на бившия соцлагер.

Луната вече е "нахапала" слънчевия диск. Позакъснели индивидуалисти се спускат по ронещите се песъчливи склонове на долината в търсене на усамотено място, откъдето няма да чуват многоезичната гълчава. Турски чичко с каскетче, костюм и гуменки се спуска като коза между пясъчните пирамиди и изчезва.

Два въздушни балона издуват обли кореми към небето. Гледаме ги със завист, защото първоначалната ни идея беше да наблюдаваме затъмнението отгоре. (Обяснено ни беше, че балоните летят само сутрин. Затова в същия ден се нагъчкахме като сардели в кошницата на един балон заедно с още около 15 французи и една много приятна двойка англичани. Около час летяхме над потресаващ пейзаж, който нито думите, нито фотографите могат да предадат напълно. Цялото удоволствие - за по 140 евро на човек). Оказва се, че балоните са рекламни. Е, не сме се прекарали.

Освен нас очевидно има и други професионални наблюдатели на затъмненията. От един микробус слиза турско семейство. Тантуреста женица разпъва сгъваеми столчета и пластмасова маса, на която чевръсто подрежда мезета, салатки и бира. Ефенди-бей сяда важно, налива на себе си и на жена си. Двамата в пълно семейно съгласие вдигат наздравица. Устата на ефенди-бей е пълна с наденици, той дъвче и доволно оглежда тълпите. Преглъща и вдига очилата към слънцето - един вид, "да не забравяме за какво сме дошли".

Времето напредва, светлината пада все повече и става съвсем призрачна. Лицата на хората са сякаш осветени от неонова лампа. Сенките се размазват и губят очертанията си. Дебнем да видим (и заснемем) прословутите "бягащи сенки" - феномен, който учените твърдят, че се появявал непосредствено преди пълното затъмнение.

Става студено. Появява се вятър. Всички животни замлъкват, дори човешката гълчава е по-приглушена. Ято птици отчаяно препърхва през потъмнялото небе. Сърцата на всички са свити докрай. Луната е покрила почти изцяло светилото. Останал е само съвсем тънък оранжев резен. Това са последните две минути преди припадането на мрака. Лунният пейзаж на Кападокия сякаш вече съвсем не е от този свят.

Учениците започват обратно отброяване в хор. Редки оживени възгласи надвикват звънливите детски гласчета. Всички погледи са вперени в небето и открадват някой и друг миг, колкото да се плъзнат към хоризонта, да обиколят със скоростта на вятъра все по-пъстрите скали и отново да се спрат с трепет на тънкия слънчев сърп.

"Он, докус, секис, еки, алтъ, беш, дьорт, юч, ики, бир", хоровото броене преминава в първичен вой на възхита и страх. Черно слънце на черно небе. Хоризонтът светлее в най-невъобразими цветове. В сумрака гледката на острите скали е сърцераздирателна. Встрани светва Венера. Някъде долу между скалите някой е запалил огън. От хълмчетата с японците проблясват светкавици на фотоапарати. За разлика от затъмнението през 1999 г., този път то продължава около 5 минути. Цели пет прекрасни, наситени с емоции минути в първичния полумрак. Сякаш сме поставени под гигантски тъмен похлупак. Магнетичната черна дупка на слънцето приковава очите. Фотоапаратите и камерите потрепват в измръзналите ръце. "Това е най-близкото, което може да ни даде представа за края на света", казва един от групата.

За секунда блесва един от "диамантите" на броеницата, която се появява при отстъпването на лунната сянка от слънчевия диск. Настъпва втората зора за този ден - долината се препълва със слънчева светлина, всичко изглежда сякаш току-що измито, сега родено - скалите, камъчетата по ронливата пръст под краката, разцъфтелите овошки ниско долу, тревите и малките зелени гущери между тях. Лицата на хората също са сякаш по-красиви, очите сияят, когато се срещат все още с печата на току-що преживяното прераждане.

И за да уталожим малко полета на духа към висините, решаваме да завършим деня в кръчмата "Гьореме" в градчето Гьореме - абсолютно туристическо, но много красиво място, цялото прободено от високи скални конуси, в повечето от които са издялани "пещерни" хотели и домове. Много от тези хотели са отлично уредени луксозни и уютни местенца. Цените варират между 50 и 150 долара за двойна стая. В близкия, по-голям град Юргюп, не е чак толкова красиво, но пък има няколко твърде добри хотели със стаи-пещери. Стаите са издълбани направо в камъните, но с всички удобства и, естествено, с луксозни бани. Два от хотелите са "Елкеп Еви" и "Юргюп Еви", кацнали или по-скоро разпрострели пещерите си на върха на града. Първият е малко по-стилен, с прекрасна зелена тераса, от която се разкрива чудесна гледка, а вторият като че ли е по-уютен.

В кръчмата "Гьореме" се влиза без обувки. Покрай стените са наредени дебели възглавници, в средата бумти печка с дърва - нещо, което съвсем не е излишно, защото пролетните вечери са студени. Сервитьорката е англичанка, а вътре има предимно чужденци. Това дава възможност човек да се поразпусне, да поръча две-три ракии (в Анадола не се гледа с много добро око на пиячите, особено пък на жените, които употребяват алкохол), а след обилната вкусна вечеря да полегне край софрата. Бузите са пламнали от топлината, споменът за затъмнението приятно витае край ръба на чашката турско кафе, от която отпиваме с голямо удоволствие.