|
| Проф. Милена Цанева |
Професор Милена Цанева е изтъкнат наш литературовед, познавач на класическата българска литература, дългогодишен преподавател в СУ "Св. Климент Охридски". Автор е на много изследователски трудове за живота и творчеството на наши писатели. В момента работи върху книга със спомени.
---------------
- Желание да съхраните части от академичната памет и обкръжение ли ви кара да пишете спомени?
- Да, така е донякъде. Наистина си събирам спомените...То е начин да съхраня както своята памет, така и паметта за хора, които отдавна не са между живите. Натъквам се на интересни неща, някои от които много забавни; ето в една тетрадка съм си записвала какво е казвала Дора Габе: "Дора Габе се спря на вратата, с бавни движения ми оправи яката на блузката и с разнежена усмивка ми каза: "Ах, Милена (а тя беше вече към 90 години), да знаете как ми се правят глупости!" А аз й отвръщам: и на мене, г-жа Габе, но няма как... Пък тя продължава: "Ето виждате ли - жени сме и ни се правят глупости! А седим с тия старчоци тук..." И се засмя..."
А веднъж, когато й поднасяха кафе, сравни миналите млади със сегашните: "Сегашните нищо не разбират... Едва ли някой вече, като го почерпите с кафе, ще ви нацелува ръката от китката до лакътя, като Боян Пенев..."
- На Дора Габе винаги й е бил младежки духът. Не е ли това доказателство, че духът е без възраст.
- Да, така е.
- С вас сме си говорили на тази тема вече. Като че човек има някаква зададена предварително духовна възраст, която е постоянна и не е свързана с физическата. Това ми хрумна, като четях Вознесенски, който казва за Пастернак: "Той винаги духом е бил като 14-годишен юноша!"
- Да, а аз ви казах, че покойният Тончо Жечев ми е споделял, че винаги се е чувствал зрял, възрастен човек. Разказвал ми е, че още на 25 г. почнали да му викат "бай Тончо". И е чувствал тази "титла" съвсем заслужена. Аз също не можех да се почувствам възрастна духом, може би затова с мъжа ми си допаднахме - и двамата сме "инфантили" (смее се. Съпругът й, професор Пенев, доктор на медицинските науки, на стари години издаде стихосбирка, посветена на жена си. Виж стихотворението).
- Кои ви гостуваха най-често освен Дора Габе?
- При татко идваха много хора. Някои по-редовно, някои по-рядко... В различни периоди, когато бях малка, идваха Ангел Каралийчев, Никола Фурнаджиев, Асен Разцветников... Най-често ни навестяваше, до края, Никола Фурнаджиев...
- Фурнаджиев какъв човек беше? Тих, експанзивен?
- През моите детски очи тогава той беше един респектиращ човек, бавен, не говореше много, но каквото кажеше, звучеше тежко и все на място. Запомнящо се. Но най-много ни гостуваше Любо Пипков, беше доста близък с татко.
- Композиторът? А той какъв беше?
- Лек, артистичен, забавен... Много чаровен всъщност! Христо Радевски също ни биваше гост. Художникът Кирил Цонев, ето този портрет на татко е от него (показва портрета на стената). Мара Цончева, Илия Бешков, Магда и Коста Петканови, идвал е Димитър Михалчев, философът, с дъщеря си Нина Михалчева, Иван Лазаров. Иван Хаджийски го помня много добре, идваше и той често по едно време... А после дойдоха младите. Групата - Валери Петров, Богомил Райнов, Павел Вежинов... Много ярко съм запомнила от онова време Богомил Райнов с брада! После той разказа, че е носил брада след гимназията съвсем за кратко, но ето - аз го помня с брада. Приличаше ми малко на Ботев - аз бях мъничка тогава, впечатлителна. Те, "младите", разбира се, не обръщаха внимание на едно дете, каквото бях... Само Валери Петров се занимаваше повече с мене и ми беше приятно. Пък си беше много, много интересно да седя сред големите.
- Не ви ли гонеха от стаята?
- Понякога ме гонеха, но общо взето, се спотайвах из ъглите и не ме забелязваха, а аз цялата бях слух... Игрите не ме привличаха толкова, колкото техните разговори.
- С какво ви привличаха тези "големи"?
- Ами... бяха много артистични! Едва ли съм разбирала разговорите им, но жестовете, интонациите - това ме впечатляваше... Помня, че към 9 часа имах и задължение да сляза долу и да заключа вратата. Възрастните слушаха Радио Лондон, а това беше забранено тогава. По-това време, през войната, съм била 10-11-годишна. Знаех, че е забранено, и внимавах.
- Имате ли памет от бомбардировките?
- Помня ги, но мен не ме беше страх. Децата нямат чувство за страх и смърт. Веднъж надникнах през прозореца и като видях тези блестящи прожектори навън, които следяха англоамериканските бомбардировачи, ми стана весело и почнах да крещя: "Колко е красиво, колко е красиво!" Мислех, че е илюминация. Но най-големите бомбардировки прекарахме извън София, на село...
- Трябва ли да се пази тази памет? Ще е интересна ли някому? Дали е нужна на бъдещето?
- За това, което правя, не зная колко ще е сполучливо. Но по принцип вярвам, че е невъзможно бъдещето без памет за миналото. Аз се занимавам с класическа литература, която е нашата памет за големи исторически периоди, и аз не мога да си представя как бих се чувствала без тази памет и като човек, и като българка.
- Има две тези за нашето образование. Че настъпи голяма беда и то рухна - и средното, и висшето. Другата теза е, че имаше криза, от която вече излизаме.
- Моята теза тогава е трета. Че не е съвсем рухвало. Но много се боя да не рухне в бъдеще. Не ми харесва, че университетите станаха толкова много. Аз самата съм работила в провинциални университети - в Бургаския например, и имах голямо желание да помогна. Но големият брой вузове води до снижаване на качеството. Прекалено много са. Някои се обслужват от едни и същи хора, които пътуват насам-натам, то не е сериозно. Равнището спада. Мисля, че 4-5 университета за малка България е предостатъчно. Бедите на образованието ни идват от това, че младежите са демотивирани да учат. И в университета, и в училищата. Всички мечтаят за чужбина, нахвърлят се да учат езици, има отлив от всичко, което не им се струва практически употребимо.
- Съгласни ли сте с обсъжданите промени в програмата по литература за училищата? Например да изпадне разказът "Ангелинка" на Елин Пелин.
- Ама това с "Ангелинка" си беше недоразумение, че влезе изобщо.
- Защо?
- Ами вкараха го само за да изхвърлят "Андрешко". Щото ни учел да не си плащаме данъците. Но като цяло интересът към хуманитарното образование спада.
- Това не е ли закономерно? Май е световна тенденция.
- На мен като литератор ми е малко мъчно. Все пак може би е необходимо. В края на краищата времената се менят. Но най-главното - поддържането на духа на един народ, литературното образование следва да изпълнява и в бъдеще.
- Много българи гледат на своята история през очите на Вазов примерно. Образите на Левски, на Паисий, на Кочо, на поп Кръстьо, нарочен от Вазов за предател, са така ярки в съзнанието, че изглеждат исторически непоклатими. Това подлежи ли на редукция?
- Вазов е "естественият народен историк". Ако не беше Вазов, щеше да има друг, но с Вазов ние сме късметлии. Както и със Захарий Стоянов. Само че интересът към класиката спада.
Аз съм от основателите на олимпиадата по литература в България. При тази олимпиада е така - децата, които получат отличен на нея, имат право без кандидатстудентски изпит да постъпят в тези университети, които им дават това право, като Софийският например. Наскоро едно от момичетата, направило най-хубавата работа, беше засипано с нашите поздравления и комплименти. Питаме я какво ще запише, а тя ни съобщи някаква техническа дисциплина в технически ВУЗ, където първото място в олимпиадата не й върши никаква работа. Питаме я защо, а тя отвръща: "Аз много обичам литературата и винаги ще си чета, но какво ще правя с такова образование?"
И е права, какво ще работи освен учителка по литература? А то е много тежка професия, пък е платена обидно ниско... Има много талантливи деца, надарени литературно, но тази професия им се вижда вече много рискована... Явно литературата ще става нещо като хоби, за по-одухотворените хора, но хляб едва ли ще дава...
- То всички учители живеят трудно. Те ли са една от главните жертви на "прехода"?
- О, аз нямам чувството, че повечето от хората живеят по-добре. Тъкмо обратното. И не само в чисто битов план, а и като поставяне на цели, като намиране на смисъл в живота... Като пътувам, особено из провинциалните градове, много е тъжно, хората нямат работа. И най-способните, пък и не само те, бягат в чужбина. Гледах скоро една статистика - само 6% от децата не мечтаят за чужбина! Не, нямам чувството, че се оправяме.
- Има индикации за някакво патриотично възраждане, дори съответните политически формации.
- Това ми е интересно. И е правилно. Харесвам го, но не и в неговите остри националистически форми. Иначе тези движения са нужни...
- Тези неща не се ли случват, когато нацията се усеща заплашена по някакъв начин?
- Точно така е! В момента е необходимо и не е случайно.
- Т. нар. "български елит" държа ли се добре по време на прехода? Оправда ли това, което се очакваше от него?
- Не съм склонна да слагам елита под общ знаменател. Политическият е едно, духовният - друго...
- Но кой се справи най-добре?
- Струва ми, че нито един всъщност. По-съм склонна да говоря за поколения. Най-старите вече нямат възможност да влияят, те излязоха от активния живот. Най-младите пък ми се струват прекалено приспособими. Не виждам хора, отдадени на някаква мисия, хора, способни на самоотверженост, подобно Вазов, подобно възрожденците.
- Днешните "Чичовци" по-рафинирани ли са от тогавашните политикани?
- Разбира се, не са така примитивни. Но и това е условно, някои не са мръднали от тогава. Уви. Може би затова младите са толкова индиферентни. По-другояче са настроени. Мислят предимно за лична реализация, не са склонни да се отдават на идеи за общо благо. Не мога да си представя, че ако се наложи, някой днес като моят чичо би тръгнал доброволец, за да се бие за България...
- То дано не се наложи...
- А, това е най-вярно, дано не се наложи.
-----каре---
Иван Пенев
* * *
НЕСЛУЧАЙНИТЕ СЛУЧАЙНОСТИ
пълнеха моя живот.
И трудех се, не чак толкова,
не капеше пот.
Тя яви се случайно, неземна,
любовта ме повлече,
какво повече искаш,
си рекох, човече?
И така нито риба, ни рак
от вихър отнесени бяхме,
в тоя свят потънал в грях
с чистота оцеляхме.
------
Властта дезертира, само добър парламент ще промени България, смята генералът
