"Май ще издържи" - унило предсказва репортерското племе, наджапало с камери, фотоапарати и бележници в калта покрай дигата, отделяща шумния сив Дунав от Дунавската хълмиста равнина. Вече втора седмица тая най-самоотвержена част от журналистическото войнство е загърбила удобствата на жълтите плочки и сюжетното богатство около магистралните бабаитлъци на българските законодателни, изпълнителни и съдебни власти, евронаблюдателните проверки и посещението на Кондолиза Райс. От Връв до Силистра то чака някъде да се скъса дига и напълно разбираемо съжалява, че засега това не става в размерите, в които му се иска. Защото колкото повече се бави пробивът, толкова по-далече отива мечтата за оня репортерски удар, дето ще те вкара във водещите новини, ако не на CNN, то поне на bTV - буйни води, рушащи се стени, въртящи се в стихията коли и каруци, бетеери и лодки между покъщнина, хора и животни. И една удавническа ръка над водата, уловена със здрав журналистически инстинкт като снимка на живота такъв, какъвто е: "Издръж още малко така, ама по-драматично - в кадър си!".

Сега обаче в кадър е само



втората вълна от висши държавни, общински и партийни ръководители



Първата се отля към обичайните си задачи, след като даде ценни напътствия и бе снимана и описана в държавнически пози. Как безстрашно и важно върви по дигата точно когато в парламента се обсъждат злоупотреби с помощи при предишни наводнения, поповдига някой чувал с пясък и сочи като Сталин на Беломорканал към румънския бряг. Угрижено. Няма как да е иначе, когато на фона на евросъревнованието със съседите в управленското подкорие е кристализирала мътната завист: "И тук ни изпревариха власите." А сигурно още по-дълбоко в държавническия хипоталамус е залегнала творческата преработка на "След нас и потоп". За съвременните държавници тя има вида "За нас и потоп върши работа". Защото Дунавът вече се е разлял в Румъния и - нали всяко зло за добро - е скрил донякъде сродните постижения на колегите отсреща, с които едновременно яхнаха вълната на реформите в далечната 1989. Бездруго у нас брегът е по-висок, дигата ще издържи и няма да залее кой знае колко градовете и селата по поречието. Което в определен смисъл наистина е жалко. Защото водата няма да скрие изровените пътища, сцепените къщи, ограбените заводи, порутените стопанства, запуснатите ниви. И няма да я има помощта от природата, оневиняваща поредната управленска вълна за некъдърността й да построи не някой АЕЦ или "Свилоза", а поне още един Дунав мост. Без значение къде - все ще даде малко хляб и надежда на останалото по ония краища население.

Част от останалото по ония краища население е от другата страна на дигата, откъм реката. С няколко омърлушени войничета то носи пясък, влачи трупи, утъпква чимове, привързва лодки и плете заграждения около къщите с върба и пръст така, както са правили дедите му преди стотина години. Населението от време на време поглежда важните гости, които се разхождат по дигата. При тая гледка то няма как да не



замеси от безнадежден хумор и социална злоба



оная сплав на националния характер, която столетия му е помагала да превъзмогва историята със стоическо безразличие към случващото се с него. И под мустаците увиснали, както е казал поетът, живота псува си сърдито: "'Бал съм го и у градо; що не рекат сърбите да пуснат водата те' се'а, па да издави и нас, и те' тия горе."

"Те тия горе" скоро си тръгват, тръгват си и репортерите, които не отразяват подобни жизнеутвърждаващи приказки, а населението се връща неиздавено в градовете и селата отсам дигата. При всичката апатия, бедност, лицемерие и простотия, които се стелят откъм живота през вестника, телевизора и радиото и се връщат пак в него, всички се затуткват около празника. Забравили за страхотии като наводнения, птичи грип и зарази, жените месят козунаци и забърсват от кокошинки яйцата с влажните парцали, с които са подсушавали покъщината. Мъжете вървят с потни шишета бира в ръка, пазаруват на вересия и вместо за ток и вода харчат безразсъдно парите си за салати, агнешко, картофи и ракия. По-малките деца нетърпеливо си пробват биячите. Дори по-големите намаляват чалгата и се канят да свърнат към църквата поне веднъж в годината.

Великден иде. И понеже в празничните дни нещата се явяват в точни и убедителни алегории, в душите грее надеждата, че



дори при потоп светът отива на добро



Както е писано, в седемнайсетия ден на седмия месец, т.е. в края на април по нашему, Ноевият ковчег заседнал на планината Арарат, Бог пратил вятър, изчистил небето и върнал водите в коритата им. А пет хиляди и малко над шестстотин години след тия събития дошло Възкресението. Това е предостатъчно основание както за всяко съжаление, че и този път потопът ни се размина, така и за всяко очакване, че ей го идва и тая година дигата най-накрая ще се скъса.

Христос возкресе.