Когато доктрината за превантивната сила бе формулирана от американското правителство през 2002 г., тя бе нападната като противоречаща на принципите на международната система, властвали в продължение на три века и гарантирани в Хартата на ООН от 1945 г. Въпреки че разпоредбите във въпросната харта са най-малкото двусмислени: член 24 забранява употребата на сила "срещу териториалната цялост или политическата независимост" на друга държава, докато в член 51 се признава универсалното право на национална самоотбрана.

Системата обаче работеше горе-долу добре през последните десетилетия на XX век. Оръжията за масово поразяване се разпространяваха сравнително бавно и все още бе немислимо с тях да се сдобият групи, различни от националните правителства. На това и се дължеше общото отхвърляне на правото на самоотбрана, по инициатива например на една-единствена държава.

Четиригодишният доклад за националната стратегия на американското правителство от 2006 г. предизвика по-малко враждебни реакции. От една страна, защото няколко държави се сблъскаха с нови заплахи, а, от друга, защото американската дипломация отдели повече място на консултациите. Наложи се да бъде признато, макар и с нежелание, че превантивните действия могат да се вземат под внимание в контекста на международните практики и новите технологии и че съществуващите правила отдавна е трябвало да бъдат преразгледани.

Комисия връчи доклад в този смисъл на генералния секретар на ООН. Бе направено и изследване на връзките между доктрината на превантивните действия и съвременните световни реалности, съвместно от института Хувър на Станфордския университет и института Удроу Уилсън на Принстънския университет.

Превантивната стратегия съдържа вътрешно противоречие - тя се опира на



предположения, които са недоказуеми



в момента на формулирането им. Човек знае най-малко, точно когато има най-голяма свобода на действие. Щом знае повече, свободата на действие често вече я няма. Ако бе обърнато внимание на предупрежденията на Чърчил, нацисткото бедствие можеше да бъде унищожено на сравнително ниска цена. Десет години по-късно десетки милиони жертви платиха цената на търсенето на пълна сигурност от страна на дипломатите през 30-те години.

Днес американската политика трябва да намери решение на този фактор на несигурност. Ключовият въпрос става следният - как да се дефинира заплахата и кои институции да се използват при справянето с нея? Ако всяка нация дава свое определение на правото на превантивни действия, липсата на общо правило ще доведе до хаос в международен план.

От само себе си се разбира, че САЩ, както и всяка друга суверенна държава, в крайна сметка винаги ще защитават националните си жизненоважни интереси - ако трябва и сами. Но работата за максимално сближаване на дефинициите на националните интереси на отделните държави също влиза в дефиницията на националния интерес. Всяка политика, която се основава на по-могъща сила, действаща едностранно с цел установяване на световен ред, е осъдена да придобие експанзионистко поведение.

Превантивните действия се прилагат към противник, който разполага със средствата да нанесе тежки, потенциално необратими щети и проявява желание да ги използва. Най-очевидните



мишени на стратегията за превантивни действия



са терористичните организации, които действат от територията на суверенни държави. Независимо дали са приети, или се самоналагат на суверенната територия, не е възможно тези групи да бъдат разубедени да действат, тъй като нямат какво да губят. Не може и да се преговаря с тях, тъй като обикновено целта им не е постигането на компромис с противника, а унищожаването му.

Най-важният въпрос, който повдига стратегическата доктрина на американското правителство, касае общата дефиниция за употребата на превантивна сила, а именно мерките, които целят да се предвиди появата на някаква заплаха, която все още няма непосредствен характер, но би могла да го придобие.

Днес САЩ имат пълен интерес да попречат оръжия за масово поразяване, особено ядрени оръжия, да попаднат в лоши ръце. Интересът на държавите, които искат да станат велики сили, е точно обратният - те искат да се сдобият колкото се може по-бързо с такива оръжия. Как да се постигне правилният баланс? Някои хора посочват, че до Втората световна война бе прието за легитимно някоя държава да влезе във война в случай на агресия или ако някой агресор променя баланса на силите до степен да застраши международната сигурност. Британската външна политика например се ръководеше от това основно правило в продължение на два века. В съвременния свят обаче крайъгълният камък на силата вече не е територията, а технологията. Съвременните оръжия за масово поразяване със самото си съществуване дават на държавата, която се сдобива с тях, много по-голямо предимство от анексирането на която и да е територия.



Способността за заплашване



се придружава от голямо разнообразие от средства за изпълнението на заплахата. Според този начин на мислене самото съществуване на тези оръжия е повод за превантивни действия, защото равновесието на страха, което се поддържаше по несигурен начин в двуполюсния свят, се нарушава все повече с разширяването на кръга от държави, притежаващи оръжия за масово поразяване. Според тази логика трябва да се попречи на появата на нови ядрени сили, в краен случай - със силови средства.

Друг подход е да се прави разлика между приятелски държави и държави, които представляват заплаха. САЩ например приеха ядреното развитие на Индия, Пакистан и Израел. Те смятаха, че целите на тези държави в дългосрочен план са съвместими с техните. Затова пък енергично се противопоставиха на разпространението на оръжия за масово поразяване в Иран и Северна Корея, защото управляващите режими на тези две страни са и автократични, и враждебни.

За някои хора най-добрата политика срещу ядреното разпространение е да се свалят от власт севернокорейският и иранският режим. В такъв случай политиката на САЩ би взела под внимание не толкова самото ядрено разпространение, а природата на режимите, които се сдобиват с атомната бомба. Оттук възниква и въпросът - позволяват ли САЩ на някои правителства да се сдобият с ядрени оръжия, ако са демократично избрани? Мъдро би било да се признае, че източникът на заплаха е самото ядрено разпространение и че дори едно невраждебно правителство може само да смекчи тази заплаха, но не я изключва напълно.



Хуманитарните намеси



са отделен случай, който възниква единствено, когато обстоятелствата заплашват само косвено сигурността на САЩ. Тогава впрочем вече не става въпрос за сигурност - употребата на превантивна сила при тези обстоятелства се оправдава единствено с посегателството над основните ценности на американското общество и на международната общност. Именно това мотивира например намесата на НАТО в Косово, за да се сложи край на отношението на една призната държава към част от населението й по етнически критерии - въпреки че тази организация действаше без мандат на Съвета за сигурност. Решението за сваляне от власт на Саддам Хюсеин също влиза в тази категория.

Парадоксално е, че превантивната намеса се оказа най-трудно изпълнима в случаи на геноцид като в Руанда и Дарфур. Тъй като никоя държава не се чувстваше пряко застрашена, това възпрепятстваше всякакви действия.

Според мен американската стратегическа доктрина за превантивни действия е правилна. Формулирането на теорията обаче е само първият етап. Понятията трябва да бъдат подложени на изпитание от специфични и конкретни събития. Действията трябва да се анализират не само спрямо заплахата, а и с претегляне на резултатите и последствията им. Освен това е необходимо участието на Конгреса, ако искаме да си гарантираме дълготрайна подкрепа от страна на обществеността.

Големите нации имат и отговорността да не оставят САЩ да се справят сами с новите предизвикателства. Общ подход днес може би е възможен. Всички ние сме малко или много зависими от световната икономическа система и всички ще сме застрашени, ако идеологиите и оръжията излязат от всякакъв контрол. Днес истинското предизвикателство е установяването на жизнен световен ред, преди да бъдем принудени към това от преживяването на някоя катастрофа.