Книгата и изобщо четенето се завръщат на сцената. Като че ли сме на път да повярваме в това твърдение, наблюдавайки букета от инициативи, съпътстващ Международния ден на книгата у нас, който вече десета година се отбелязва в световен мащаб на 23 април - рождения ден и датата на кончината на Уилям Шекспир. Като че ли книгата вече се отръсква от помиярското си битие в кашоните по тротоарите и отново се настанява там, където й е мястото - в модерните подредени книжарници и във фокуса на обществения живот. Не пиърсингът на красивото ханъмско пъпче на поредната фолкзвезда и не драконовското езиче, подаващо се палаво над прашките й, занимават тези дни публиката - а новоизлизащи заглавия, публични четения на родни писатели и дългоочаквани гастроли на техни световноизвестни колеги, читателски маратони (дори Бойко Борисов успя да се класира, четейки приказки на деца!), разпространяващата се като пожар чуждоземна инициатива bookcrossing (обмяна на книги). Това с книжарниците наистина е факт. За пръв път след промените София например разполага с толкова много европейски книжарници - заедно с предано отдадените на делото по-стари „Български книжици" и „Нисим" през тези на „Писмена", „Пингвините" и „Буквите", през култовата „Ориндж" до най-новата и най-голямата в България - „Хеликон", разположена на три нива в салона на бившето кино „Витоша". Влизаш, потъваш в океана от четива, разлистваш, избираш си, плащаш и си тръгваш окрилен. Цялата феерична каскада от мероприятия обаче спира дотук. А точно оттук всъщност започва истинският живот на книгата. Тя трябва да бъде прочетена и харесана - или не.

Руският писател Василий Аксьонов разказва някъде една история. Как в началото на шейсетте през една есенна привечер срещнал на Червения площад в Москва тъничка тийнейджърка. На фона на мрачните кули на Кремъл крехкото тяло на момичето просто светело.Тя стискала в ръката си книга. Била като упоена, съвсем отнесена.



„Аз съм котка в дъжда, аз съм котка в дъжда",



шепнело момичето. Както се досетихте, тя стискала в ръката си томче с разказите на Хемингуей. За това говоря. За онова, което се случва между писателя и читателя и за което ясно трябва да си дадем сметка, чествайки с фанфари Международния ден на книгата. Всичките инициативи не струват пукната пара, ако не се случи този контакт. Но този контакт веднага разделя книгите на две ясно обособени части - на книги, към които ще се върнеш пак, и на книги, които няма да погледнеш повече. Колкото повече книги от първата част е прочел един човек, толкова повече той има шансове да се превърне в истински читател. Защото да си читател е ранг, равностоен с писателския. Това е обучение, което трае цял живот. В мига, когато прочетеш „Хаджи Мурат" на Лев Толстой, ти си имунизиран срещу паолокуельовците. Затова Международният ден на книгата трябва да се разбира преди всичко като почит към Негово величество Читателя.

Като ученик цяла нощ дежурих пред антикварната книжарница на „Графа", за да бъда пръв на опашката сутринта и да се сдобия със „Сто години самота" на Маркес. За него чух от библиотекарката на читалище „Светлина". „Има един по-голям от Маркес - каза ми след време писателят Златомир Златанов: - Борхес!". Наистина беше по-голям - разбира се, според моя вкус. С това не искам нито да се изтъквам, нито да натрапвам вкуса си. Оттогава минаха десетилетия. Прочетох доста книги, но много повече останаха непрочетените. (Единственото, което ме успокоява в случая, е, че вероятно и при повечето от вас е така.)

Маркес и Борхес щастливо събират прах на тавана ми, отдавна не съм ги разгръщал. Но знам, че ги има някъде в купчината - и това по странен начин ме успокоява. Както ме успокоява и присъствието на Селинджър, на Шукшин, на Варлам Шаламов. Или присъствието на тънката книжка „И дойде великанът" от Константин Воробьов. Тази книжка четох на един безумен запас, където шапкарите ни бяха призовали да научим за пет дена езика на една натовска държава.



От безсмисленото кибичене ме спаси именно Воробьов,



който случайно си бях купил от една книжарничка в град Елин Пелин на път за поделението.

Не трябва да се лъжем - оперението на инициативите, съпътстващи 23 април, няма само по себе си да излекува с магическа пръчка раните, нанесени върху книгата, читателя и изобщо книжното дело в България през последните 15 години - кърджалийското приватизиране на книжарниците, пиратските издания (знаете ли защо новите заглавия на Маркес, например "Спомени за моите тъжни проститутки" още не се появяват на българския книжен пазар - именно заради неплатени от предишни негови издатели авторски права!), разсипването на литературния печат, новите поколения, закърмени от люлката с чалга. Но до мига, в който съществуват хора, които са готови да обърнат земята, за да намерят интересуващата ги книга, пясъкът на бездуховието няма да ни засипе. Като например Сашо. Сашо работи като пазач нощем, а през деня обикаля сергиите със стари книги на Орлов мост и по "Солунска". Той не страда от високоумие, но литературният му вкус е просто звънтящ. „Има един писател, Орасио Кирога, чел ли си го? - попита ме веднъж. - По-добър е от Борхес." Името ми звучеше познато, но нищо повече. Като се разтърсих на тавана, открих книгата му - „Зелената пустиня". Купил съм си я, но така и е останала непрочетена. Прочетох го. Не знам дали е по-добър от Борхес, но със сигурност е по-автентичен писател. После Сашо ми препоръча Захария Станку, един брилянтен румънец. Успя да ми открие дълго издирваните от мен „Пазител на старини" на Домбровски и „Генералът на мъртвата армия" на Кадаре. Разбрахме се да ми звъни, когато попадне на интересни книги. Тия дни ми звънна. „Абе чакай да те питам - каза, - чел ли си един руснак, Константин Воробьов? „И дойде великанът".

В рамките на мероприятията, свързани с 23 април, световноизвестната американска писателка с българско име Елизабет Костова връчва званието „Рицар на книгата". Това е много хубаво. Но нека зад парадността и суетата, които нерядко съпътстват иначе смислени мероприятия, да не забравяме и истинските рицари на книгата, хората като Сашо. Които реално осмислят труда на писателите - и живи, и неживи.