- Г-жо Карадочева, "Златната колекция" - двата сборни диска, които наскоро издадохте, са нещо като емоционалната история на няколко български десетилетия. Какво разказвате с тези песни?

- Те са повечето любовни. Любовта е еднаква и при комунизма, и при демокрацията. Чувството любов остава. В тези песни няма ангажирано гражданско звучене. С изключение на "Дано, дано". С нея се получи усещането за гражданска песен, но тя всъщност е правена за едно куче и една котка. Така че е въпрос на внушение. "София" и "Дано, дано" са единствените вътре, при които има алюзия за гражданска позиция. Иначе съм бягала умишлено от това. Защото ние забравихме любовта, забравихме доброто в себе си. Ние, българите, станахме едни дребни и лоши хора. Сто пъти съм го казвала: най-големият грях на комунизма е това, че отдалечи хората от Бог и църквата. Защото това направи хората груби, с чувство за безнаказаност. Човек трябва да има вътрешното чувство, че извършва грях. Иначе, ако чака само да го накаже следствието или прокуратурата, има да чака дълго.

- Както и се случва в България.

- Всеки ден.

- Как успяхте да се спасите от звездоманията?

- В България човек не може да бъде звезда. Звезди са Майкъл Джексън и Мадона, които живеят изолирано, имат острови, самолети, имат бодигардове. Ние всичките сме нормални хора. И това, че сме останали с песните си и музиката си, може би е много по-ценно. Аз съм нормален човек, всеки ден ходя по моята улица, всички ме познават.

Аз харесвам града си, харесвам улицата си, харесвам децата, които тичат на воля. Даже страдам, че в нашата кооперация останаха само фирми и възрастни хора. Обичам да чувам детска глъч, обичам да е шумно. Даже и колите ми липсват, макар че така е много по-спокойно и е по-чист въздухът. За 15 години много, много неща са се променили - ние не си даваме сметка колко много неща са се променили. За хубаво. Спомням си какви опашки имаше - за храна, за всичко. Едни сиви безцветни витрини, сиви спуснати ролетки, едни безцветни хора. Сега е пъстро, сега е весело, сега е различно. На мен много ми харесва. Но е много мръсно. Мисля, че ние сме виновни за това, всеки един от нас. Просто имаме тези навици да си хвърляме боклуците по улицата. Аз много разчитам на това, че като влезем в Европейския съюз, ще има някакви правила, които трябва да спазваме. Бях в Солун преди десетина години и сега. Разликата е огромна и това се дължи само на Европейския съюз. Солун сега е един европейски град. А беше едно обелено и мръсно място като София. Дай, Боже, и тука да доживеем да стане така.

- Но докато влезем, май ще застроят всички градинки.

- Не може в един град да не се строи. Един град търпи развитие. Животът се променя. Проблемът на София е, че тя не е изчислена за много хора - за голямо съжаление. Гледах един документален филм за Париж - как архитектът Осман, който е строил Париж, е мислил за всичко. А тук, в София, уличките са толкова тесни. Има едни фантастични сгради, които не могат да се видят от това, че са на тясна уличка - например по "Алабин". А пък и ние, българите, обикновено вървим и гледаме надолу. Много рядко поглеждаме нагоре, за да видим небето.

- А защо?

- Защото сме особена нация. Ние сме песимисти. Ние сме нихилисти. Ние отричаме всичко. Ние не умеем да се радваме на хубавото, не умеем да го ценим и да правим паралел - какво е било и какво сме нямали и сега какво имаме. Според мен имаме много неща. Разбира се, можехме да имаме много повече за тези години - и трябваше. Но и това, което е постигнато, трябва да го ценим.

- Кой е най-големият грях на демокрацията - както я опознахме за тия години?

- Демокрацията има много грехове, но нали някой беше казал, че по-добро от това не е измислено. За съжаление трябва да кажа - ние, българите, разбираме демокрацията като слободия. Според мен демокрацията е едно свободно общество, което се подчинява на закони. А ние мислим, че всеки може да прави каквото си иска, да пее каквото си иска, да говори нецензурни неща. По телевизията какви простотии само чувам... Моята майка, Бог да я прости, ако беше жива, нямаше да понесе това нещо. Моя приятелка, която от години живее в Щатите, ми каза: "Вие не виждате как така ви е увлякла тази мръсотия, тази чалга... Не говоря за чалгата като музика, а като явление в живота ни, във взаимоотношенията ни. И как това вече не ви прави никакво впечатление, вие просто сте свикнали, чалгата е станала част от вас." И е права. Защото простотията много лесно асимилира всичко.

- Какво става с младите изпълнители?

- Има много способни певци и музиканти. Но ме учудва тяхното самочувствие да си пишат сами текстовете. Аз не съм чула някой от тях да изпее песен по стихотворение на някого. Те сядат и започват сами да си пишат текстовете - без да имат понятие за какво става дума. Някои от тях са много интелигентни и много сладки, но едва ли са отваряли стихосбирка през живота си. Как така сядаш да си пишеш текст? Но това пък е младостта. Както казва Недялко, "гола, нахална и млада."

- Имена?

- Много харесвам "Ъпсурт" и Марияна Попова.

- Как намирате политическия ни елит?

- Моите пристрастия са ясни.

- Преди време вие бяхте раздвоена между сините си любимци, които се разделиха. Свърши ли раздвояването?

- На последните избори подкрепих ДСБ. Смятам, че Костов е много сериозен политик. Аз му вярвам. Аз го намирам за много задълбочен анализатор на всичко, което се случва. Много бих искала сега за президентските избори старите ми приятели да се обединят. Мисля си, че техните избиратели - като мен - имаме нужда от тяхното обединение.

- ДСБ в какво обаче греши? Не смятате ли, че така или иначе до момента те си остават камерна партия?

- Не бих казала. Много от моите приятели харесват ДСБ, но няма форум, където биха могли да споделят мнението си. Може би все пак наистина трябва да бъдат по-отворени. Но и повече да се чува това, което казват, защото казват умни неща.