Четвъртък, към 3 без 15, НДК. Кондолиза влиза с гръм, пардон - с 3,7 по Рихтер, на срещата на външните министри на НАТО. По същото време лекият земетръс ознаменува изненадващ поврат в Южния парк. В края на 3-часовия митинг срещу US базите Волен Сидеров ловко омагьосва шепата протестиращи да се откажат от забраненото шествие до двореца при "слугите" и да отидат с декларация направо при "господарите" в американското посолство.

Световното гражданство и столичното такова пък не бяха дори формално омаяни от неформалната среща на НАТО в София. Глобалните решения за Иран, както си беше ясно и преди, нищо, че г-жа Райс го каза и у нас,



все си стоят като

варианти на бюрото на Буш,



докато все се чака ООН да изчерпа своите. По същото време от сибирското бюро на Путин, където той посрещна германския канцлер Меркел, получихме поредното руско насърчение за иранската ядрена програма (за мирни цели, разбира се). А от устата на нашия министър Калфин чухме неформално милото пожелание НАТО да следва девиза на София "Расте, но не старее". Което бе откровено мило отклонено лично от генералния секретар Схефер - в обозримо бъдеще алиансът няма да се разширява. (Всъщност повечето българи вероятно за първи път чуват не само че Албания, Хърватия, Македония, Украйна и Грузия искат да влизат в пакта, но и че България е застъпник за членството им.)

Неформалната среща на НАТО бе засенчена (предизвестено) и от формалното подписване на договорите за американските бази у нас (пардон - съоръжения за съвместно ползване). Единствената полза от сливането на двете събития, изглежда, е, че ако досега някой у нас се е съмнявал и е смесвал "американски" с "натовски", вече ще е съвсем наясно - те са си само американски. И че НАТО, както пак откровено мило призна Схефер, няма почти никакъв интерес от тях.

Предизвестен, но не чак с такава немощ, бе и избликът на национализъм срещу базите. И вместо "ушите на Кондолиза Райс да дават 3 седмици поред заето", както се закани Волен Сидеров 10 дни преди да организира 1500-членното митингче в Южния парк, за всички стана безпощадно ясно, че 1-годишната



"Атака" окончателно е

преминала в режим "заето"



И не само заради тежката рана "магистрала "Тракия". Подобен протест, сам по себе си съвсем легитимен, просто не е лъжица за устата на "Атака".

Протестът срещу базите щеше да събере много повече хора и да получи международен отзвук, ако беше главно антимилитаристичен. "Атака" обаче е против базите само защото са "чужди" и "окупаторски", а не защото са военни. Протестът освен това страдаше от липса на елементарен конструктивизъм - и пронатовски настроените можеха да се включат в него, ако бяха привлечени с аргумента, че ако имаме нужда от военни бази, те трябва да са натовски, не американски. Митингът можеше да събере и повече млади хора, ако не беше нафталинено-читалищен, взрян в пъпа на възрожденската митика. Той нямаше да е толкова отблъскващ, ако си бе спестил плеядата от бездарни и нямащи какво да кажат оратори, да не говорим за просташките изблици на лидера Сидеров. Най-сетне



лидерът и митингуващите

си ги беше страх -



едва ли само от провокации - от сблъсък с полицията. За разлика от мнозина бойно настроени не само на думи техни събратя по света. Чак когато ситуацията стана отчайващо смешна и в незнанието си какво да прави лидерът подкани остатъците от митинга "да се поразходят из улиците", някои пробваха ръкопашните си умения, а Сидеров в типичния си авторежисиран стил заподскача като петле срещу полицейските щитове.

Та какво толкова голямо се случи тия дни в София, че институциите и медиите толкова бяха пренатегнали пружини? Нима великите резултати от неформалната среща на НАТО не можеха да се постигнат и с видеоконферентна връзка? Хем щяха да се спестят толкова домакински пари и нерви от натягане по устав. А "Атака" щеше виртуално да прикрие отчайващата си немощ и още известно време успешно да плаши политическите гарги.

Слава богу, че знаковото земетресение напълно съответстваше на величието на софийския четвъртък и петък - само 3,7 по Рихтер.