Алек Попов е роден през 1966 г. в София. Завършил е НГДЕК и българска филология в СУ. Автор е на книгите "Другата смърт", "Мръсни сънища", "Пътят към Сиракуза", сборника с есета "Спътник на радикалния мислител", романа "Мисия Лондон", и др. Лауреат е на многобройни литературни награди. Превеждан е на английски, френски, унгарски, сръбски, датски, турски. Директор е на Дома за детската книга.





- Вие сте сред успешните съвременни български писатели, каквото и да значи това. Къде бихте сложил ударението в това определение - на "успешен", на "български" или на "писател"?

- Струва ми се, че акцентът трябва да се постави някъде извън тези определения, но и аз самия още не съм открил къде... Успехът е нещо привидно. Човек сам си дава сметка кога е успял и кога не. В това отношение като че ли изповядвам един своеобразен платонизъм. Думите са само отражение на идеите ни за нещата. Затова са несъвършени. Смятам, че един текст никога не е завършен. Няма окончателни версии. Точката е някакъв вид поражение, защото се отказваш от борбата.

- Казвате борба... Звучи приключенски. Приключение ли е да си писател през ХХI век?

- Винаги е било. То си е като търсенето на съкровище - понякога се луташ - ще го откриеш, или не. Поне за мен е така и ако някога установя, че се отегчавам или не ми е забавно, ще се откажа. Изисква се обаче усилие, за да поддържаш този дух в себе си. Трябва постоянно да си нащрек и тогава си способен да видиш неща, които другите не могат да уловят. Тогава ти хрумват интересни идеи. Да, писателството е приключение.

- А занаят ли е или призвание?

- Ако кажа, че е призвание ще звучи помпозно. За да си добър писател, несъмнено се изисква майсторство, а то се натрупва с годините. Но дори тогава всеки път, когато сядаш да пишеш, сякаш започваш отначало, независимо дали е роман, статия или разказ. Не може да се каже, че е занаят. Лично за мен е начин на живот.

- Излезе ви сборник с разкази, предстои публикуването на новия ви роман, който пишете от две години. За какво става дума в двете книги?

- Нека се съсредоточим върху най-близкото събитие. Предстои да излезе една книга, наречена "Митология на прехода". Това е сборник с подбрани произведения от първите ми книги. По един или друг начин тези истории разказват за прехода, който преживяхме. Може да се каже, че са вдъхновени от разколебаната символика на тоталитаризма. Разбира се, това е една твърде метафорична история на времето - има както хронологическа, така и художествена дистанция. Книгата е твърде лична интерпретация на публичните митове, родени в общественото съзнание през този преходен период.

- Кои митове?

- Основният е от началото на прехода, но той продължава да ни занимава и до днес - това е проблемът за връзките между Източна и Западна Европа, за релацията между богати и бедни. Той е обект на разказа "Метаболитните хора", преведен впрочем на доста езици. Има истории, свързани с реконструкцията на миналото. През 90-те например имаше голям интерес към скритата история на комунизма. Така се роди историята "Споменът за косачката", която представя откъс от живота на Владимир Илич. Напълно измислен, разбира се, макар и да черпи автентичност от историческата канава: пасторална драма с участието на извънземни... Мислил съм си да напиша фикционална биография на Илич. Нещо, вдъхновено от онази сюрреалистична композиция на Дали с пианото и светлинките с лика му... Това е обсебващ образ. Има и неща, обърнати към подстъпите на промяната и усещането, че нещо се променя, а то витаеше още в края на 80-те, въпреки че не беше признавано.

- Колко измисляте и кое е автентично? Ако трябва в проценти?

- В литературата по принцип настъпва такава сублимация на реалност и фикция, че е трудно да се определи. Понякога това, което идва от реалността, не се усеща и не разбираш откъде е дошло и обратно - това, което идва от фантазията ти, ти се струва по-истинско и от реалността.

- Преведоха "Мисия Лондон" в Сърбия, предстои и излизането й на френски. Това ли ви е най-разбираемата навън книга?

- На френски вече излезе, преведена е също на унгарски, трябва съвсем скоро да излезе и на македонски. Разбираема е по много причини. Може би, защото е универсална и се чете еднакво лесно и на изток, и на запад. Макар че един прочит винаги е индивидуален. Хората четат и разбират различно. Някои виждат в нея само сюжета, други само социалната част. Не са малко и тези, които я четат като нова версия на "Бай Ганьо", което не ми допада, но веднъж напуснал те, текстът като че ли престава да ти принадлежи, или поне интерпретациите му. Другата причина е, че хората обичат да четат смешни неща. Смехът е универсален медиатор на всички континенти.

- Твърдите, че не се чувствате нито горд, нито потиснат от факта, че сте българин. Как се отнасяте към политическите партии със силно патриотично говорене?

- Не мисля, че това е начинът човек да се утвърди. Подобни изблици най-често издават лични комплекси. Когато човек страда, че е незабележим. Колкото повече се говори, толкова по- подозрителни са нещата и това е известно от памтивека. Така че аз винаги се отнасям скептично към всяка риторика, независимо дали е националистична или европейска. Но най-вече, когато е обърната към първичните емоции и страсти у хората. Тогава последиците са пагубни.

- Какво мислите за българската политика днес? Тя различава ли се от политиката в напредналите европейски държави, и ако да - в чия полза?

- Нашата е все още твърде патриархална. За последните 120 години не е еволюирала особено, но пък това е един малък срок, който освен това е свързан и с много катаклизми - както исторически, така и социални. Все пак да не забравяме, че политиците не са паднали от небето. Това са същите хора, избрани от нас. А способността за избор би следвало да е нещо, което се развива, и фактът, че в момента нивото е такова, свидетелства за нивото на избора. Но и това е дълъг процес, макар да звучи песимистично. Дано с влизането ни в ЕС заедно с по-високите изисквания към стоките, да сложат и сертификат за качество на хората, които ни управляват.

- Трябва ли да се учи толкова литература в училище?

- Трябва да се чете. Това е една от задачите на училището - да пробуди интерес към духовни занимания.

- Къде му е ползата на четящия човек?

- Книгата изгражда личността. Хората, които не четат, съзряват трудно. Четенето възпитава способността да правиш разлика между добро и зло. Тези неща звучат отвлечено, но са жизнено необходими за едно общество. Видяхме, че само втурването към бита и най-семплите удоволствия не носи нищо добро. Наред с компенсаторното и понякога доста хаотично натрупване на нов културен опит от малка част от образования елит, в годините на прехода имаше и голямо културно пропадане в по-масов план. Може би затова и не можахме да се справим с реформите. Това е една от причините да не можем да избираме качествени хора.

- А пишещият - той учител по живот ли е, шоумен ли е, или просто тих неврастеник?

- Тези етикети ги слагат другите. Пишещият има потребност да изрази себе си и това не е непременно заради другите, за да ги просвети или да им направи добро. Основното, което го тласка, е чисто вътрешна потребност. И не на последно място, защото му е забавно. Ползата от пишещия е, че той разказва историята на времето си. А това е необходимо. Хората имат нужда да слушат различни версии за живота си. В крайна сметка и киното, и театърът разказват истории, които по един или друг начин са литературни и са били разказани от писатели. Би било мъчително, дори невъзможно да живеем само с една версия за живота си. Литературата играе огромна психологическа роля за здравето на обществото. Придава дълбочина на човешките отношения, намалява агресията. Но това са неща, които тепърва ще бъдат осъзнавани. Предстои ни голяма промяна, и то именно културна. Ако тя се състои, ще означава, че вече сме преминали от другия бряг.

- Какво стана с идеята да превърнете романа "Мисия Лондон" в пиеса?

- Пиесата съществува. Написана е в съавторство с талантливата режисьорка Деляна Манева, която направи много успешна радиоверсия. Но поставянето й в театъра се оказа по-трудно, може би защото има доста действащи лица. Но не трябва да се забравя и че това е една доста остра пиеса и поднесена на сцената вероятно би звучала още по-саркастично. А това са неща, от които у нас традиционно има уплах.

- Знаем, че организирате т.нар. литературни уъркшопи. Нужно ли е това? Кому помага?

- Не можеш да научиш никой да пише, това е сигурно, но можеш да накараш хората да четат текстовете си помежду си и да ги обсъждат. В случая е ценно общуването, особено за съвсем младите автори, които още нямат възможност да публикуват. Това е някаква форма да чуят мнение за своите работи и да имат читатели и слушатели. Така че, доколкото не създава вредни илюзии и заблуди, това е едно хубаво занимание. Дори човек да не стане писател, поне се е докоснал до думите и до възможността да изразява себе си чрез тях.

- В едно свое есе Александър Кьосев твърди, че съвременна българска литература няма. Вие какво мислите?

- Според други пък има, и то твърде много. Съгласен съм обаче, че съществуват дупки в контекста. Но това важи не само за нашата ситуация, а за по-малките литератури в интернационален план. За сметка на това се създават нови мрежи. Например Източна Европа като че ли е изградила свой собствен контекст, който може лесно да бъде доловен, ако човек следи списания като "Факел", където се представя най-доброто от този регион. Бъдещето не е в строго националната литература. Естествено писателите запазват националността и езика си, но се включват в една по-широка система на идентификации... Като стилистика и като светоусещане източноевропейските посткомунистически писатели са по-близки помежду си, отколкото авторите в рамките на националната литература, които са разделени от поколения, генерации, светоглед и начин на мислене. В този смисъл локалният контекст не е единен, но това е положителна тенденция. Най-вредно за културата е затварянето в рамките изключително на националното. Така че литературата трябва да бъде универсална.