При туткането около поредното решение за условията на европрисъединяването успокояващо действа самотен български вагон на будапещенската гара Келети. Чака да го композират в международен влак. Не му държали спирачките и ще го връщат по направление Белград-Истанбул, иначе вози до Виена. Само дотам, защото по-нататък изглежда толкова нелепо, колкото просещо цигане в Европарламента.

С кирилски надписи, повехнала боя и ръжда по корпуса тоя посланик на българщината буди усет за нещо мило и старовремски свито. Отвътре обаче вагонът разкрива следи от бурен живот и изкушения за пътническата душа, която не е толкова лицемерна, та да удържа кротко тялото там, където всичко е временно. Той е с издънени седалки, оръфани пердета, с неотварящи се или незатварящи се прозорци и неминуемо започва и свършва с разбит и осран WC. Естествено без вода.



В него пътуват най-често

централноевропейски пияндета



и рядко българи. Нали си знаят БДЖ-то от Родината, те и в чужбина предпочитат автобуси, нищо, че в тях ги скъсват от гранични и митнически проверки. Но дори и трезви хора, влезли във вагона по невнимание или поради липса на места, се държат така, както изисква средата: изпружват крака на отсрещната седалка, хвърлят опаковката на сандвича където намерят, пушат в купето за непушачи и гасят цигарите на пода или в празното бирено шише. Всичко това прави от пътуването хлътване в недопустимото, при което човек внезапно открива чара на оная свобода, която колкото оварварява, толкова и отпуска. О, как е хубаво съчетанието от първичност и кеф, немислимо в немски вагон с климатик и изящни кресла, в които потъват примерните пътници. Всички със запазени места, а на десетима - поне един и половина с лаптоп. Което обяснява защо кондукторите кимат вежливо с "йонапоткеванок" (добър ден), като искат билетите, докато през нашия вагон минават бързо, гледайки да не се изцапат.

Това още повече допринася за превръщането му в устойчив образ от изтъркана, но точна метафора. Тя е разбираемо



иносказание за последния вагон

във влака на евроразширяването,



защото се основава на истината за всеки български вагон. По вид и дух той е досущ чакащия на будапещенската гара Келети, който щастливо е избегнал съдбата на ония в глухия коловоз у нас. Тях или бързо ще ги разграбят, или ще ги оставят бавно да ръждясат като паметници на опушено и неудобно минало. Което не значи, че разграбването не може да става и в движение. Българската жепейска хроника поучително и завистливо разказва как дори при социализма от нощните влакове ловки пътници демонтирали купетата на прясно внесените гедерейски вагони. Какви чудесни холни гарнитури ставали - и стават - от седалките!

Разбира се, за убедителността на жепейската метафора има по-дълбоки причини.

Очевидна, макар често забравяна истина е, че Европа е там, където има добре развита железопътна мрежа в няколко съседни страни. Железните пътища са скелетът на Европейския съюз, неслучайно тръгнал с договор за въглища и стомана - постоянните субстанции на железницата, далеч по-надеждни от мазния петрол. Железниците са първата обща инфраструктура, която се превръща в индустрия. В нея строго се спазват международните стандарти и се уеднаквяват сигналите. С влаковете човечеството за пръв път узнава какво е масов прогрес чрез увеличаващи се скорости и обеми в движението на хора, стоки и капитали. Затова и днес из европейските гари в разписанията на интерситита, експресни, бързи, регионални, работнически, младежки влакове и мотриси се вижда неспирността на това движение - напук на сметките за нерентабилност.

На тоя фон нашият вагон е тъжно и впечатляващо свидетелство за колкото забравено, толкова и запуснато европейско начало.

Но поеме ли към дома, той



бързо навлиза в обичайната си

среда и не впечатлява никого



След Белград става неразличим от събратята си, вписва се в разхвърлията из полето, гарите, градовете и селата, през които крета със скорост от XIX век. И напълно изчезва от погледа, когато в Ниш се качват най-щастливите му пътници, образуващи такава сплотена компания от сърби, българи, цигани, турци и шиптъри, каквато е непостижима дори след мироопазващи бомбардировки и демократични промени. Че как да не са щастливи, като са на далавера? Само срещу 10 - 20 евро "глоба без квитанция" от митничарите всеки от тях прекарва в бъдещата еврочленка стотици кутии с цигари, два пъти по-евтини от тия на "Булгартабак". Логично, щом са произведени в нишката тютюнева фабрика, продадена два пъти по-скъпо от офертата за него. Но това е тема, която ни вкарва в коловоза на коалиционните композиции, чиито маневри предполагат сложни обяснения, за които един второкласен вагон е прекалено прост образ. Пък и новата жепейски метафора, родена от непосредствената действителност, още не се е наложила, макар тия дни да има възможност да го направи. Тя се крие в израза "да ти откраднат семафора", който може да стане много актуален и извън железничарските среди. Особено ако се отнесе към очакваното европрисъединяване в тандем с румънци. И чуем тяхното "ту-туу..."