Ако в политиката има богове и българската опозиция им се кланя, то те наистина са полудели. И как иначе, след като хилавата ни и немощна опозиция взе да се пъне предсрочни избори да предизвиква.

Идеята, която роди все още неродената ГЕРБ, бе потвърдена от разни парламентарни и маргинални партийки. СДС даже лансира Петър Стоянов за премиер. Както си му е редът, заговориха за обединение. Но каквото и светло бъдеще да има eдна нова или стара десница, предсрочният вот е твърде голям залък за нея. Та нали само преди месец СДС едва събра подписи за вот на недоверие, гонейки "партньорите" из парламентарните кьошета? Нали същата тази опозиция разплаква и разсмива с трагичните си опити да излъчи кандидат-президент?

Някои опозиционери сякаш с нетърпение очакваха заредения с двусмислие евродоклад, за да го набучат на копието и с него да тръгнат към бастионите на властта. Преди това чувахме различни причини, поради които следвало да се задейства операция "дълбока оран" (както образно я описа Любен Дилов -син). Според Бойко Борисов - заради "ужасната тройна коалиция", според Дилов-син - защото само така можел да бъде победен Първанов, според СДС... за да не би случайно Петър Стоянов да бъде набутан като кандидат-президент. Но не разномислието е главният проблем. Проблемът е, че няма нито поле за оран, нито за каквато и да е друга дейност.

Опозицията



не може да предизвика предсрочни избори,



ако ще и десет негативни доклада да напише Еврокомисията за България. Ако ще и Бойко Борисов магистралата от София до Варна да изоре, впрягайки пред ралото несбъднатите евронадежди на хората. За предсрочни избори са необходими огромна критична обществена непоносимост към управлението, алтернативна програма, и най-вече интерес на парламентарните сили да променят статуквото. Нито едно от тези задължителни условия не са налице към момента.

Вярно е, че доверието в правителството пада. Но то е в рамките на традиционните негативи, които всяка власт събира. Според социологическите проучвания една трета от българите харесват кабинета, и то след тежката зима. Дори при управлението на НДСВ, когато за шест месеца бе регистриран най-драстичният спад в доверието към управляваща сила, нямаше значима обществена реакция. И тогава опозицията непрекъснато говореше за предсрочни избори, но те така и не се случиха. Щом тогава нямаше уличен натиск, няма как да има и сега.

За алтернативен управленски проект на опозицията няма смисъл да говорим.



Има смисъл само да се молим



някой ден да бъде измислен такъв.

Интерес от предсрочни избори няма и вътре в парламента. За управляващата коалиция е ясно защо. Но интерес няма и опозицията, като например ДСБ. Самотното стърчене вдясно и все по-честите залитания на СДС към центъра са изключително удобни за Костов. Колкото повече продължават, толкова по-добре за него в битката за дясното. Затова и ДСБ не иска избори, а нов кабинет в рамките на настоящия парламент. Ако се замисли, и СДС ще открие, че интересът му е същият. Първо, защото съвсем не е сигурно дали без коалиция сините ще влязат в парламента. Второ, защото трудно ще се намерят мераклии за коалиране с тях.

Да не забравяме и "феномена "Атака". Той все повече се превръща в спомен, но не дотам, че при скорошни избори отново да не се разпростре върху депутатските банки, които десните броят за свои. Всички воюват с "Атака", а междуизборното безвремие е най-добрият техен съюзник.

Цялата конструкция на проекта



"предсрочни избори" почива върху хипотезата,



че рано или късно НДСВ ще излезе от управлението. Но и това няма как да стане поне в следващите година и половина - две. Не само защото царят повели коалицията да е стабилна. Но и защото има куп инструменти, с които може да бъде поправяна колата на управлението в движение - смяна на министри, промяна в квотите на властта, отваряне към експерти и т. н. Това са все ресурси, към които всяка власт се обръща по време на криза, а настоящата не е използвала и един. Точно чрез тях могат да бъдат заситени и онези лобита в НДСВ, които останаха на сухо при подялбата на властта и поддържат линията на "инакомислие" в рамките на тройната коалиция.

Да не забравяме, че вече има и десетина независими депутати, които могат да бъдат ресурс на тройната коалиция, ако НДСВ се разцепи. Има и две БЗНС-та.

Как тогава ще бъдат провокирани предсрочните избори? Защо тогава е целият този напън? По всичко личи, че това не е някакъв добре обмислен план по пътя към властта. Става дума за плитки първи копки в мегаоперацията "дълбока оран" и още по-плитки амбиции в преследването на чисто партийни конюнктурни цели. Предсрочните избори не са нищо друго освен крайъгълния камък на Бойко Борисов - ще го има или не на политическата сцена. Те са "новата кауза" на партийки, за които по принцип никой не гласува. За СДС специално това е някакъв



рефлекс за самосъхранение



и опит да се върне на гребена на вълната.

Ако има някой, на когото му трябват предсрочни избори повече от всичко на света, това е Бойко Борисов. Те трябва да са преди местните, или най-малко заедно с тях. Вероятността да няма такива и да трябва пак да се кандидатира за кмет на София е направо кошмарна за него. Какво ще прави тогава? Ще се унижи да тръгне отново към кметския стол, въпреки че през цялото кметуване е твърдял, че няма правомощия да стори нещо в полза на столичани? Или пък ще дезертира, напук на ореолите "любимец на народа", "мъжага", "победител над партиите по път и над път"? На Борисов му се управлява държавата, президент не му се става. Но след три години, когато са редовните избори за парламент, ГЕРБ ще има и кметове, и съветници, но те, като всички всички кметове и съветници из България, ще свършат толкова работа, колкото той оправи боклука на София. Властта изхабява, до три години парата на ГЕРБ ще отиде в свирката, самата формация, предвид непостоянството на генерала, може и да я няма. Днес е пикът в очакванията към ГЕРБ. Затова предсрочните избори са въпрос на живот и смърт за политическото бъдеще на отегчения от София Борисов и той е готов не да оре, ами направо да изтърбуши политиката само и само да ги предизвика.

За да изпълни задачата си, на Борисов му трябват приятели вътре в парламента. Къде ще ги намери другаде, ако не в СДС? Той познава хора, които са били най-близко до СДС. Тече битка за синята партия и СДС е на доизживяване. Изтласканите от Костов бивши сини генерали виждат в Борисов възможност за реабилитация. И изпълзяват не само те, но и радикали, нововремци, гергьовци, бивши конституционалисти...



Той пък ги ласкае с удари по Костов,



намеква за някаква могъща нова дясна конфигурация, в която място ще има за всички без стария Командир. И се мъчи да саботира общата кандидатпрезидентска кандидатура, защото успее ли тя, ще стане ясно, че на сегашната дясна армия не й трябва нов генерал. Може и от нейните редици да произлезе такъв.

Има няколко любопитни момента в "плана", който бивши и бъдещи десни чертаят. За първи път "общественото недоволство" е на път да бъде яхнато от извънпарламентарна сила, и то далеч, доста далеч преди парламентарния вот (паралел с НДСВ и "Атака" не може да се прави, те набраха скорост непосредствено преди редовния вот). Ще е доста любопитно как в такава ситуация постъпват граждани, които напират не до каква да е власт, а точно до тази, която им дава достъп до еврофондовете. Но в същото време ратуват за европейско развитие на България... Ще е интересно и доколко СДС в лицето на Петър Стоянов ще се поддаде на мощната генералска прегръдка, към която го тикат нереализираните негови бивши и настоящи приятели. И ако някога все пак се стигне до предсрочни избори, колко трайна ще е тази прегръдка. Защото Борисов не е казвал, че му е мъчно за партията СДС. Мъчно му е за "марката СДС", за "избирателите на СДС". А това са различни неща.