Автомобилът профучава покрай мен с развято знаме. Черно-червено-жълтият флаг се вее и на всеки блок поне от два балкона. В бирарията влизат трима, облечени във фланелките на националния отбор… Нищо шокиращо за една страна, чийто тим участва на световното по футбол, още повече, ако става дума за страната-домакин. Но аз се намирам в Дрезден, а в Германия това беше рядко зрелище само преди десетина години.

Спомням си например как през 1993 г. в Хайделберг една студентка ми съобщи направо: "Ако видиш някого с националния флаг на задното стъкло на колата си, да знаеш, че е полунацист". През 1994 г. гледах България - Германия 2:1 на неаполската среща на Г-7 заедно с немските журналисти, които отговориха с такива мили поздравления на невъздържания ми възторг, все едно бяхме на семинар по мулти/култи, а не на футболен разгром. През 1995 видях немци, които искрено искаха страната им да загуби.

Разбира се, не откривам топлата вода. Всички знаят за германската следвоенна психология, за удивителните резултати от денацификацията и особено за господството на поколението от 1968 г. Преместило се от студентските барикади в университетите, редакциите и парламента, това поколение



превърна "национализма" в

неприлична дума на немски



и, след като зададе неудобните въпроси на бащите си (Ти къде беше през 1934-44, татко?), възпита децата си с коктейл от левичарство, либерализъм и отвореност към света. А днес немската генерация`68 е стресната и раздвоена. "Не разбирам това със знамената и не го одобрявам", ми каза около 50-годишна архитектка в дрезденското кметство. "Защо да е лошо?", опонира й журналист на горе-долу същата възраст - "И къде, по дяволите, е проблемът тук?"

Ще кажете - Дрезден, Източна Германия, наследството на ГДР: работата е особена. Така си казах първоначално и аз. Но си пуснах телевизора, взех си вестник, проведох няколко разговора и видях: цяла Германия води този спор. Дебатира се остро, издълбоко, по немски - с искрената вяра, че и зад най-незначителното проявление на масовата култура стои някаква сериозна идея, сблъсък, разлом. Хубаво ли е, че се веят немски знамена? Това купон ли е, заплаха ли е или простащина? Трябва ли да се пее националният химн (през 1993 трима от четирима от хайделбергските ми познати - немски студенти не знаеха химна си и дори се гордееха с това). Въобще, появява ли се нов немски патриотизъм? И що за животно е той, след като избухва на световното по футбол?

Веднага ще кажа, че аз като страничен наблюдател моментално се присъединих към тези, които твърдят, че драма няма. Ако действително съществува нов немски футболен патриотизъм, то той е карнавален, купонджийски, весел и търпим: младежи, които носят германско знаме, често носят и бразилското например. Разхождащите се футболни зрители лесно минават от песни към танци, после към бира и обратното. Този патриотизъм никого не плаши и никого не дразни, не иска да литне срещу Англия или да нападне Полша. А процентът скинхедс, ултрас или, да го кажем направо - пияни простаци, не надхвърля нормалната доза, в която задължително са замесени някак прословутите английски хулигани.

И тук ще изрека най-рискованата си теза:



Футболният национализъм е най-малък точно при националните отбори



Просто усещам как разбирачите казват сега: "Айде, бе!" и спират да четат. Но послушайте още малко: Мачовете на националния отбор събират и сплотяват нацията. Погледнете телевизионния й образ - агитка от весели, млади, сексапилни, разтропани, пеещи, боядисани, гримирани, костюмирани, театрални в радостта и тъгата си момчета и момичета. Къде е тук врагът? Врагът е далече - най-малко от другата страна на стадиона. И всъщност - днес е враг, но утре може пък да викаме за него, за да бие някой по-голям "враг" в групата.

Истинският националистически или, по-точно казано, идеологически сблъсък във футбола се разгаря там, където един срещу друг застават:

- два регионални национализма (кастилци срещу каталонци, т.е. "Реал" срещу "Барселона"),

- или два чисти регионализма (загорци срещу далматинци, т.е. "Динамо"/Загреб срещу "Хайдук"/Сплит),

- или две религиозни течения (католици срещу протестанти, т.е. "Селтик" срещу "Глазгоу Рейнджърс")

- или две политически тенденции (десница срещу левица, т.е. "Панатинайкос" срещу "Олимпиакос")

- или два типа произход (деца на четници срещу деца на партизани, т.е. "Цървена звезда" срещу "Партизан")

- или страни от някоя бивша общност (Русия - Украйна, Сърбия - Хърватия, Чехия - Словакия)

- или страни от някоя регионална общност, между които разликите са пренебрежимо малки и където и без това има проблеми (прочутата футболна война между Хондурас и Салвадор от 1969 е точно такъв пример. Чудя се как не е имало подобна война на Балканите, макар че запалянковският побой и сбиването на Звонимир Бобан с милицията на хърватско-сръбското дерби "Динамо" - "Звезда" през 1990 за някои си беше началото на югославските войни).

Ето това наричам аз мащабни сблъсъци, ето това е бой, идеология, национална страст. Но кажете ми, моля, на каква основа да се сблъскат Бразилия и Хърватия? Две далечни, католически, непознати страни, които играят веднъж, едната пада, другата печели, но от това не следват ексцесии, трайна омраза, раздор. Как ви звучи "антибразилски страсти в Хърватия"? Няма такова нещо. Хърватите ще поплачат, ще поплачат, а после половината от тях пак ще обичат Бразилия.

Не че няма национализъм във футбола. Но



световното първенство

не е неговата арена



То е една (представете си, нали имате фантазия?) суперкачествена "Евровизия" - стискаш палци на своята песен, но страшно ти харесват още две-три. Българинът, който от 1966 г. гледа световни първенства, така се научи да харесва англичани, бразилци, холандци, португалци, аржентинци; да пие, пее и трепери за техните успехи, макар и да не ги познава особено извън футбола.

Има ли тук нещо опасно? Винаги ще има хора, интелектуалци, елитаристи, които ще кажат, че има. "Когато ний бяхме учаща се младеж, вълнувахме се от по-други стремежи . (…) блъскахме се и дори биехме пред вратата на училищната библиотека. Обаче днес учещата се младеж … дискутира най-разпалено дали "Левски" с право е спечелил с един гол срещу "Славия"… Нужни са кадри, закалени в дисциплина, фанатизирани в нападателност, изобщо здрави тела, които по-малко да мислят …" Това са част от аргументите на германското поколение`68; на онези, които са притеснени от немския футболен патриотизъм и които непрекъснато повтарят: "Футболът помпа агресия, омраза, примитивизъм". Само да уточня обаче: цитатът е от Гео Милев. Написал го е още през 20-те години в статията си "Олимпиада (Спорт, култура и фашизъм)".

С други думи, спорът е стар и идва от времето, когато футболът е бил не толкова комерсиален, не толкова международен и не толкова зрелищен. И тогава, и сега с тези, които са подозрителни към футбола, е трудно да се спори, защото са интелигентни хора. Лично аз бих им опонирал с чувство, усещане, емоция: страстта на толкова много запалянковци не може да бъде изначално лоша.

На тръгване от Дрезден решавам да посетя прочутата Фрауенкирхе - един от символите на града, сринат в унищожителната бомбардировка от 1945, и наскоро възстановен. Огромната катедрала поразява, но още по-интересна е опашката от хора, предимно немци, които се редят, за да я разгледат. Пред мен възрастна дама казва на съпруга си: "Мислиш ли си за същото, за което си мисля и аз?" Кое ли е това нещо, питам се. Дали тези симпатични баба и дядо са били като деца в църквата, дали са оцелели от бомбардировката, или просто се радват, че един германски мит живее отново?

Да, за новия немски патриотизъм наистина си струва да се поговори отделно. Но аз, честно казано, се замислих повече върху въпроса на жената пред църквата, отколкото върху световното по футбол. Защото - какво толкова ще й мислиш на фиестата?

Въобще, замислиш ли се над страстта, току-виж си я изпуснал.