Едно време говорехме за САЩ като за страната на неограничените възможности. Завистливо предъвквахме ябълките на Рокфелер, щастливото хрумване на Форд, холивудския късмет на Мерилин.

Там, си викахме, всеки има своя шанс да се издигне, да се прочуе, да забогатее, да поумнее (дори до оглупяване). Най-малкото има своята "американска мечта". Което, ако помислим малко, изобщо не е малко, още по-малко пък е "най-малко".

Неочаквано се оказа, че на света съществува и държава, в която:

- Министърпредседателският пост е на трето място (след тези на хигиенизатора на обществени тоалетни и балировчика на софийски боклук) по пълна липса на квалификационни изисквания и въздухарство на длъжностните характеристики;

- корупционните полети на импортния министър-председател с частния самолет на чужд бизнесмен с апетити към отечествената баница се наричат аристократизъм, а досадните призиви за спазването на закона - провинциализъм;

- премиер обявява литературните класици баща и син Славейкови за братя;

- вицепремиер тича по жп пероните и бие с папки по главите кантонерите, а после ожалва родината си, че в негово лице не била случила на вицепремиер;

- един министър на културата изобретява австрийския език; друг министър на културата свежда културата до композиране на гъзолизнически оди; трети министър на културата принуждава Панчо Владигеров да си вади хляба като художник; четвърти министър на културата пише две думи с три правописни грешки;

- земеделските организации не са леви, както е навсякъде из нормалния свят, а са пръснати из целия политически спектър - БЗНС-леви, БЗНС-десни, БЗНС-център, БЗНС-надолу, БЗНС-нагоре, БЗНС-по диагонал, БЗНС-на чорчик и пр.;

- либерални партии носят името на живия си лидер, а регионални либерали най-либерално му се подчиняват, прекланят, величаят, коленичат, ръкоцунят и т. н.;

- фамилиите на бившите тоталитарни ръководители се оказват гнезда на борци против тоталитаризма; бивши шефове на политическата полиция гневно разобличават мръсотиите на политическата полиция; класически мутри ни пазят от издевателствата на махленските си авери; известни дисиденти биват заклеймявани като червени боклуци от демократично мислещи бивши партийни секретари;

- главен прокурор псува на майка издирващи го журналисти и се легитимира по телефона като сергия за плод и зеленчук;

- цялото население е задължено да си плаща парното, половината - защото го ползват, другата половина - защото не го ползват;

- включването на непрекъснато поевтиняващите порцеланови кучета и концертни рояли в потребителската кошница довежда до стабилно овладяване на инфлацията;

- при съобщението, че се налага да го обесят, будното гражданско общество възпитано пита да си носи ли въжето и сапуна или ще му ги доставят по САПАРД.

Някой заблуден анализатор би казал, че всичко това е невъзможно.

Така е, невъзможно е. Но не е несъществуващо невъзможно, а е съществуващо невъзможно. Това се случва там, където невъзможностите намират своята универсална възможност да реализират конкретните си невъзможности. Случва се там, където си е направо невъзможно да съществува невъзможна невъзможност и където блика естественият извор на всички възможни невъзможности.

В нашата мила-родино-ти-си-земен-рай. И така нататък до ах-те-нямат-край!