--визитка--

Стефан Москов (Теди Москов) е роден през 1960 г. в София. Основател и режисьор на театър "Ла Страда". Между 1993 и 1996 г. снима телевизионното шоу "Улицата", отличено със "Златна роза на критиката" в Монтрьо през 1996 г. От 1995 г. поставя и в немски театри: „Сирано дьо Бержерак" в Хамбург, "Спящата красавица" в Щутгарт, "Кралят-елен" в Дармщат. През 2002-а заснема игралния филм "Рапсодия в бяло". Наскоро спектакълът му "Комедия на слугите" пожъна голям успех във Венеция.

---



- Г-н Москов, как към днешна дата оценявате реформите в областта на културата, извършени по времето на вашата сродница министър Емма Москова?

- Реформи в културата не могат да се правят. Както казва Уди Алън, никой не е вземал решение Ренесансът да се проведе в Италия. Духовност не се създава с ведомства и административни мерки. Макар че веднага ще вляза в противоречие със себе си, като припомня, че германските общини дават огромни суми за театър, но Германия е богата страна. Така че дайте да си говорим по-скоро за работа, за т. нар. бачкане.

- Е, кое бачкане е за предпочитане - на щат или като свободен художник?

- И двете си имат своите плюсове и минуси. Моят далечен братовчед и учител в първите ми стъпки в актьорското и режисьорското поприще Филип Трифонов работи от 30 години без щат. Прави изключително интересни спектакли, но това по някакъв начин го изморява. Играе пред емигрантските общности в чужбина, кара такси, но по никакъв начин не е станал по-слаб актьор и не е умрял от глад. Микеланджело не е работил на щат, любимият ми художник Джото - също. Но има хора, направени за постоянна работа, които не обичат да рискуват. Няма правило. Аз работя с трупа. На самоиздръжка сме. Представлението, което направихме за 20 дни - "Мармалад", вече се играе 12 години. Това, от една страна, е хубаво, но, от друга страна, е лошо, защото заковава актьорите в един жанр.

- Има ли разлика между българската и европейската публика?

- Европейската публика уважава труда. Българската го презира. Мисли си: "Гледай го пък този, ще се направи на маймуна само и само да го харесам!" А чужденците си казват: "Виж го този, колко труд е положил, за да ми се хареса! Заслужава моето преклонение". И простотията не се адмирира. В смисъл, че залата няма да избухне в див смях, ако някой актьор нарече другия "педераст". Не можеш да разчиташ на такъв тип хумор. Всъщност убедих се и че въобще не е коректно да се говори за "тип" хумор - английски, френски или български. Става дума за простотия и духовитост. Има чалга и нечалга. Има земя, която е дала Лепа Брена, и земя, която е дала Вивалди - две различни категории. И Вивалди все още държи влага в Европа.

- Имате, меко казано, оригинални идеи по отношение на чалгата.

- За данък чалгата ли? Поддържам тази идея. Всяко заведение, в което се пуска чалга, според мен трябва да плаща налог, певците, които изпълняват такава музика - също. Защото това, което правят, умишлено цели оглупяването на нацията, изпростяването и раждането на бъдещи престъпници - изнасилвачи, крадци и убийци. Като мелодия, текст и ритъм тази музика поражда агресия и деградация.

- Нали уж за любов пеят?

- Именно. За такъв тип любов, който не предвижда желанието на партньора. Аз имам идея и за телевизионните състезания, разчитащи на съобразителност и култура. Няма да е лошо по стола на участника да се пуска слаб ток, ако не може да отговори на елементарен въпрос като дали Южна Америка е на юг от Северна Америка.

- Зрителите нерядко твърдят, че имат нужда и от нещо "главоизпразващо".

- Ами да си пуснат новини, речи на политици, има чалгаканали, шоупрограми... Театърът иска мисъл, иска чувство, иска емоция, нещо, което да те жегне. Много е безотговорно това главоизпразване. Ако си с куха глава и ти кажат: "Фрасни се сега в този електрически стълб!", ти ще го направиш. Българинът много лесно намразва онзи, който го кара да мисли, и много лесно обича този, който му казва какво да прави.

- В момента кого обича?

- И на мен ми е трудно да си обясня. Може би истинската му любов е към ракийката, салатката и да се напие. Българинът и семейството не си обича като хората. Себе си не обича. Прекалено сме самоиронични, а пък напоследък обратно на тази самоирония станахме самовеличаещи се. Надявам се, че хората тепърва ще станат по-свободни, ще пътуват в чужбина, ще добият по-добро самочувствие. Като се срещнат с тамошното средно ниво, ще се научат на някои правила и да видим какво ще стане. Тази среща с Европа ни е необходима въпреки някои умници, които са против. Те сами не могат да обяснят защо са против. Най-вече демонстрират превъзходството, че едва ли не Европа ще ни навреди. Тук царски си живеем, заобикаляме законите, не си плащаме данъците, а Европа ще сложи край на този рай. Ред обаче трябва да има, не може иначе.

- А вие къде предпочитате да работите?

- Имам шанса да съм и на двете места и не мога да разбера. Тук е тежко да преживяваш със спечелените пари. Изчезна идеализмът. Преди работехме заради идеята - нещо да променим, да кажем. Сега това го няма. Всеки спектакъл е послание, но има и други пречки, обидни неща, които трябва да преодоляваш. Да ходя да събирам пари, да скимтя пред богати хора... И същевременно да мисля за сценария, за идеи. В Германия например общината има определен бюджет. Човек не зависи от благоволението на заможните. А аз, за да направя едно успешно телевизионно шоу, трябва сам да си търся средствата. Да, за други неща телевизията намира пари, но интересно - за "Улицата" не може. Продуцентите на щат предпочитат да си вземат заплатите и да седят по кафенетата. А професионалисти, които да бъдат наети с тази цел, в България все още няма.

- Откъде идва любовта ви към Чехов?

- Аз съм човек на късия разказ, на пътуванията. Няма друг писател, който така да ми харесва. Чехов открива в един невидим детайл света. У трима селяни, които наблюдават полета на гаргите, виждаш целия живот. Близък ми е стремежът към простите внушения. Какъвто съм аз, такива са ми и спектаклите. Не се правя на по-сложен, отколкото съм. Вече обаче ще се опитам да навляза в по-различна естетика. Мисля, че показах именно с Чехов в Народния театър посоката. Ще се стремя постановките ми да бъдат малко по-емоционални, по-мелодични, по-визуални. Без, разбира се, да престанат да бъдат смешни и артистични. Ще търся и нови хора, без да изоставям старите, защото трупата има нужда от освежаване.

- Какви са ангажиментите ви през новия сезон?

- Започвам в Германия с "Бурята" на Шекспир. С Мая Новоселска подготвяме от известно време един спектакъл, в който ще има доста филмирани участия на нейни колеги. Ще помага Юлия Огнянова - тя ще е "тежката артилерия", мен ме викат за по-лесно смилаемите сцени. С Военния театър преговарям за модерна версия на "Одисеята", но надали ще имам сили да я драматизирам в кратките срокове, които са ми дадени. Аз също съм невротик като Одисей, който предпочита да не спре, отколкото да остане на едно място при нимфите. Имам разрешение лично от гения на италианското кино Марио Моничели да поставя на сцена филма му "Армията на Бранкалеоне". Това една превъзходна комедия за Средновековието и рицарството. Обещал съм на Павел Васев, новия директор на Сатиричния театър, да направя "Херкулес и Авгиевите обори". За театър "Зад канала" ще поставя "Кралят-елен" със заглавие "Животно на трона", тъй като ще е импровизация. Същевременно със Светослав Овчаров започваме работа върху сценария на игрален филм за живота на социалдемократа Атанас Москов.

- Учи ли се за режисьор?

- Учи се, ако имаш добър учител, какъвто имах аз - Юлия Огнянова. Важна е и интуицията. Станиславски е казва: "99% труд и 1% талант", а аз го поправям така: "Ако имаш 99% талант, и 1% труд е достатъчен".