|
| <Неозаглавен> |
Знам, че кабинетът ми в училище този ден ще остане смълчан и пуст. Моят кабинет - на училищния психолог, в който сякаш и стените са стаили вълнения и страхове, тийнейджърските неволи и родителските вълнения. Кабинетът, който е посрещнал и усмивки, и сълзи, и жестокост, за да удвои усмивката, да спре сълзите, а жестокостта да превърне в любов.
В този ден знам, че ще вляза сама в кабинета. Внесла в него букетите цветя, онези истинските - не купени просто по задължение. Ще потопя цветята във ваза и ще знам, че зад всеки букет стои една човешка съдба.
Тържеството ще започне като по учебник и вероятно ще свърши като по учебник. Учителите пак ще са си същите, голяма част от учениците - също. Само малките ще са различни - предучилищната група и първокласниците. За тях единствената сигурна опора ще е ръката на мама или татко - хиляди пъти проучвали от близки, приятели и съседи кое е най-доброто училище. И всеки път наред с въпроса кое сърце трепери повече - родителското или детското, се питам съществува ли най-добро училище. Не е ли най-доброто това, в което преподава учителят на вашето дете - стига той да успее да поеме детската ръка от вашата, да погледне в детските очи и там, сякаш с още немощни букви, да напише: "Ще успееш, мъничък, ще успееш!".
Петокласниците както винаги ще се оглеждат в търсене на тяхната си госпожа и ще спират критичен и недоверчив поглед върху новия си класен ръководител. Колко ли много и тази година ще говорим с тях за новите им задължения и отговорности и за даващото криле усещане, че си голям, но отговорно голям.
До табелките на новосформираните осми профилирани класове ще се купчат най-изморените ученици. Тези, които още не са си починали от изпитните вълнения, от заявленията за кандидатстване, от трепетите в очакване на изпитните резултати. Всеки един от тях, отдавна вече забравил наизустените текстове за изпита по литература, ще си задава множество въпроси: "Това ли е моето училище?", „Ще си намеря ли приятели?", „Ще има ли кой да ме подкрепи в началните ми страхове?". Ще знаят, че са оправдали очакванията на родителите си и после множество пъти в кабинета ми ще споделят, че изборът твърде рядко е бил техен, че рядко някой вкъщи се интересува какви са безпокойствата му, има ли приятели, как се чувства в новия си клас. Ще споделят, че
понякога истински се усещат самотни
Такива, каквито и учениците от горен курс ми доверяват, че са. За тях училището отдавна е останало на заден план. Само малка част от тях мечтаят да покорят върхове. Останалите просто искат да бъдат щастливи - да имат приятели, да изкарват джобни пари, които невинаги родителите им дават, да се забавляват. А в училище никой не преподава уроци по Щастие. Часове, в които да те учат как да разпознаеш истинския приятел от измисления, как да разбереш какво значи пълноценно забавление, как да се научиш да отказваш, как дори да изиграеш този отказ, как да обичаш родителите си, как да се справиш с болката, когато истински, ама истински те боли.
Биология, химия, математика, литература и беседи, беседи, беседи за вредата от половопредаваните болести, от цигарите и алкохола, за опасността от трафика на жени, за пагубното въздействие на дрогата. Десет, двадесет, петдесет причини да кажеш "не" на наркотиците и нито един способ да се научиш как се казва това „не" в истинския живот.
И тогава потегляш по своя път - онзи люшкащия се между кварталното кафене, свободния час, дома и вечерната дискотека. Между умората и бодростта, между пресиления оптимизъм и унинието, между отчаянието от неяснотата и надеждата, че някой ще ти помогне да се разбереш - ти себе си, самият ти.
Експериментални програми, нови модули, блокове часове и чужди езици - английски, немски, френски, испански, арабски и персийски дори. Чудесна възможност да се справиш с пътуване извън страната или да започнеш доходна работа след дипломирането си. Но нали трябва преди това да си научил езика на собственото си тяло, езикът на тялото на приятеля ти и най-вече на собствената ти душа. Трябва да си се научил да можеш да кажеш какво чувстваш, за какво мечтаеш, да се осмелиш да прошепнеш думите "Обичам те", да не се посвениш да признаеш собствения си страх.
Защото това значи да си силен
Тъкмо този страх, който отвежда тийнейджъра в чат- пространството и където до ранни зори с почти кръвясали очи търси сродната си душа - девойката или кавалера на мечтите си. Колко е лесно да кажеш, че си рус със сини очи, че си фин или че имаш интереси, каквито никога не си имал. Не по-малко лесно е да си измислиш име, за което винаги си мечтал. Трудното идва после - когато трябва да се срещнеш с човека отсреща очи в очи и да се представиш с друга външност, да видиш, че той е толкова различен от начина, по който се е представил, колкото си и ти. Да ти е трудно да говориш с него, защото няма какво да си кажеш, защото не знаеш за какво да говориш. Истински трудно става, когато в доверието си си оставил и адреса, и телефона, и номера на училището си дори. И тогава започват да идват родители в кабинета ми, разтревожени за сигурността и здравето на своите деца и питащи се къде са сбъркали. И пак не се спират, за да получат отговор от деца си, забързани в препускането от една работа на друга, в печеленето на пари. Но и насъщният е важен, въпреки че децата споделят, че очакват много по-малко пари и много повече внимание и любов. Но забравят за сметките за телефони, ток и парно. И за отговорността да си възрастен и да издържаш семейство.
Не знам дали денят ще е слънчев или дъждовен. Знам само, че този първи учебен ден ще събере и всички учители - отдавнашни или новопостъпили. Същите онези хора, които във ваканционния период хиляди пъти са поставяли пред себе си въпроса
дали да продължат да бъдат учители,
или да потърсят хляба си в друга професия. Онези същите хора, които за поредно лято не са почивали истински - на истинска почивка на море или планина, защото са отделяли левчета за отсрочените сметки за парно. Същите, натиснати от умората, от празните си джобове и от пренебрежението на обществото, което на последно място в стълбицата по престиж полага професията учител. Знам, че между тях има истински добри учители - такива, които могат да предадат всичките си знания, за да направят човека успяващ, да раздадат усмивки, които да стоплят цял ученически клас и да го накарат да се чувства добър.
Заради тези истинските - макар и облечени в поовехтелите костюми, си заслужава да има тържество. Заради тях и заради ученическия устрем да се върви нагоре и да се успява си заслужава да има училище - в което учениците да знаят да пишат грамотно, да знаят да уважават себе си и околните и да искат да променят света към по-добро.
Тихо ще е в моя кабинет на петнадесети септември. Децата няма да имат нужда от психолог в този ден. Защото ще са радостни, че ги има, защото ще се радват, че виждат приятелите си. А радостта не изисква подкрепа, радостта не изисква разбиране. Тя чака само да бъде споделена. Тъкмо тази радост ще споделят с мен в следващите дни.
Родителите, не тези на първокласниците и осмокласниците,
едва ли ще усетят първия учебен ден.
За тях това ще е един обикновен, обикновен ден, в който тръгват отново за работа или отново отварят вестника на страницата със свободни работни места. Ще възложат всичките си надежди за образование и възпитание на децата си върху училището. И може би ще забравят и да се усмихнат - та дори само заради това, че имат деца.
Ще напусна училищната сграда, понесла подарените от сърце цветя, ще погледна поолющената мазилка на сградата, може и да забележа някой все още неподменен счупен прозорец, през който влиза вятърът на промяната. И ще си пожелая да спра вятъра - онзи бързопреходният, който сменя все нови и нови учебни планове, нови образователни изисквания и стандарти. И ще помечтая за времето, в което учениците и учителите отиваха с радост на училище и когато и рутината дори носеше сила.
И най-вероятно ще си пожелая да завали - та дори и само една капка дъжд, за да тръгне по вода новата учебна година и на добрия учител, и на желаещия да успее ученик.