Преди началото на учебната година всеки МОН-ски екип има обичая да обещава неща, които ще се случат по-догодина, но тази ще си е постарому. Дотам се изтъркаха обещанията за матури, за промяна в конкурсите за учебници, за нови принципи на финансиране и заплащане на преподаването, практиките и изследванията, че почти никой не им обръща сериозно внимание след толкова отлагания. Ако има вярващи, те приличат на милия наивник, който нарежда: "Тате ще ми купи колело, ама друг път".

Верен на традицията, министър Даниел Вълчев обяви идеята за нова система за финансиране на държавното висше образование. Като повечето подобни в нашата социална божем държава тя е на лесните пари - необходимото, което държавата не иска да плати, се плаща от гражданите така, сякаш те са изцяло частни лица извън задължението да издържат структурите й като данъкоплатци.

Както беше вече съобщено от в. "Сега", идеята се основава на уж справедливото финансово поощряване на отличните и наказване на по-слабите студенти. 10% от най-добрите щели да бъдат освободени от такси, а 20% от най-слабите ще трябва да плащат пълната годишна издръжка на обучението си. За всички останали тя ще продължи да се покрива от държавата, която ще си поръчва повече студенти във висшите училища, за да запази нивата на досегашно финансиране. Като бюджетна субсидия то се движи в различни коефициенти върху основа от 659 лв., като е 1054 лв. за хуманитарните и над 6000 лв. за военните специалности; за всяко висше училище се изчислява според броя студенти и съответните специалности. Разбира се, ще се запазят таксите за обучение на нива, близки до досегашните 15-28% от субсидията - един хитро отстъпен от държавата начин за данък "висше образование", набиран пряко от университетите, за да крета тяхната дейност с илюзията, че имат и собствени приходи.

Ала каквито и да са таксите и субсидиите, в тези стойности финансирането на висшето образование в България ще остане на най-ниските абсолютни нива в света; поне десетократно то е по-малко от ония европейски образци, по които иначе се ориентира в изпълнение на бездруго неизпълнимата и от тях Лисабонска стратегия.

Разбира се, при образованието не става дума само за пари. Духът на предложението съчетава либерални идеи, социално равенство за най-успелите и грижа за заетите в държавните образователни институции. Принципът е: който иска да учи, трябва да плати; който се учи най-добре, няма да плаща. С което се отговаря на



обществените реалности и битовите навици



Университетите и по света, и у нас изглежда са много най-вече поради широко социалните си функции. Те осигуряват работни места, отлагат безработицата във възрастовите групи между 19-25 години и създават условия за прости човешки връзки - от брачен пазар, през запои до бизнес контакти. В тяхно име образователното министерство сякаш е на път да затъмни ефекта от смислени дейности, каквито най-сетне започна с изготвяне на регистър на преподавателите и студентите и въвеждане на по-строг контрол върху издаването на дипломи. Тъй като обаче те затрудняват мудната образователна система и притесняват администрацията с възможността да се пресекат своеволия, новите предложения за финансиране са своеобразно извинение за посегателствата срещу митичната академична автономия. Сега тя се разширява с правата да се определя кой е годен да бъде освободен от плащане и кой ще трябва да поеме изцяло издръжката на образованието си. Така фалцово се отговаря на постоянния натиск на повечето университетски ръководства да се върне напълно платеното от самите студенти бакалавърско обучение в държавните висши училища: една мечта, която се основава както на парчета либерална теория в управленските стратегии, така и на практиката част от студентите в магистърска и докторантска степен да плащат изцяло обучението си. С оглед на навиците в нашето общество тук



има и известна доза справедливост,



която осигурява връзката между средно и висше образование. Ония, които са платили достатъчно примерно за частни уроци, за да влязат и да се удържат на по-първи места в университетите, ще бъдат освободени от такси, докато ония, които не са сторили това в достатъчна степен, ще трябва лично да плащат впоследствие.

Изобщо идеята носи характерните черти на образователните ни реформи: тя е наивна до простота в запазването на системата и не се прилага почти никъде, където има ясни отношения между държавата и образователните институции. Тя продължава манията за новаторство, типична за управленската ни традиция. Ако си спомняте, в приписвания на Милен Велчев знаменит доклад на Министерството на финансите за състоянието и перспективите на нашата образователна система към простия принцип "парите следват учащия си"



бе пришита вълшебната дума "ваучер"



Тя придаде либерално-търговски смисъл на мечтата за образователна конкуренция, при която всеки учащ се сам решава къде да внесе отредената му държавна субсидия.

Сега представата за конкуренция е развита от съпартиеца на бившия финансов министър, като е вкарана между студентите по не по-малко наивен начин, който гарантира нейното опорочаване. Тук всекиму хрумва простото съображение за връзката между националния манталитет и бетонните учебни планове във висшите училища. Според него никой не може с чиста съвест да гарантира, че отличникът по всичко, заслужил освобождаване от плащания, е или ще бъде по-добър специалист от слабия студент, който се интересува само от избрани предмети.

Също така всеки що-годе здрав разум може да се досети, че ония 20% от студентите, които ще трябва да плащат пълната цена на обучението си, по-убедено ще поемат пътя към централно и западноевропейските университети тъкмо след 2007 г., а не към българските уж висши училища. Този път вече е прокаран тъкмо от най-добрите средношколци, превърнали страната ни в



един от големите износители на студенти



През 2007 г. може да е много важно, че България ще стане член на ЕС, но с оглед на висшето образование е още по-важно, че в него навлиза поколението на прехода. Всяка година нататък ще има все по-малко студенти, просто защото все по-малко ще завършват средно и дори основно образование. Затова приказките за качество и равен достъп до него са чиста идеология в смисъла на илюзорно съзнание напук на всички псевдолиберални чуруликания. Те ще продължат да прикриват действителните мерки, които могат да осигурят прилично ниво на висшето образование, което няма как поне у нас в близките 20 години да бъде масово. Тези мерки, колкото и да изглеждат зловещи, са следните:

1. Намаляване - поне двукратно - на броя държавни висши училища и на заетите в тях.

2. Намаляване - поне двукратно - на броя студенти по т. нар. държавна поръчка при национална система на прием за бакалавърска степен, професионална - за магистърска и експертно-проектна - за докторантска.

3. Увеличаване - поне петкратно - на държавната субсидия за всички професионални направления.

4. Увеличаване - поне петкратно - на средствата за научни изследвания.

Разбира се, някога това ще стане и от само себе си, но ако не се случи по-скоро, българското висше образование ще отива към оня си край, където ще върши още повече работата на добрите сега средни училища, които компенсират работата на основните и началните. Те също са на тъжен хал, но нека не отваряме тази приказка. Тъкмо мина 15 септември, и образователните илюзии не бива да се отнемат поне на първолаците, част от които ще станат студенти през 2025 година.