Вътрешната цензура не е като външната. Външната е нещо такова - ако излезеш на улицата без фередже, яшмак или чадор, да те убият за неуважение към догмата. И ти да се забулваш предвид риска от неприятни нарушения на телесната ти цялост.

А вътрешната цензура е, когато сам си туряш букаите. Ако свободата е нещо като спринт, то да хвърчиш като Бен Джонсън или Валерий Борзов, но само срещу разрешените съперници. А ако се състезаваш до секретаря, то да куцукаш едва-едва, подобно на ухапания от отровна змия в крака древногръцки герой Филоктет.

Въпросният Филоктет, бивш добър другар на Херкулес, се оказал карък. Още в началото, докато пътувал към Троя в състава на наказателната гръцка мисия, пострадал от ядовита рептилия в Хриз. Раната му взела да разпространява смрад и по съвет на хитроумния Одисей изоставили Филоктет на остров Лемнос.

За разлика от него друг герой, цар Идоменей, дошъл до Троя. (Той също бил мераклия за хубавата Елена, но не го огряло, затова според договорката тръгнал да я връща на озлочестения Менелай.) Идоменей станал и герой на Моцартовото вдъхновение. Свободомислещият музикален гений написал опера - "Идоменей, цар на Крит."

В съвременната интерпретация на Моцарт Идоменей е представен като разрушител на култовете. В епилога на представлението той



отсича главите на Мохамед, Исус, Буда и Посейдон,



защото е ядосан на исканията им за жертви, в случая на собственото му дете.

Символът е ясен - край на диктатурата на боговете.

Директорката на Германската опера в Берлин Кирстен Хармс обаче преди дни свали представлението от афиша. Мотив - опасенията й, че може да разгневи мюсюлманите и в интерес на сигурността на зрителите.

Символът и тук е ясен. Краят на диктатурата никога не е съвсем край, или поне не за всички. Забележете, че за Буда и Исус няма опасения. Да не говорим, че никой не би тръгнал да се застъпва за земетресеца Посейдон - той, бедният, е безопасен като раковина. (Въпреки че за мен е по-симпатичен от цял полк страшни идоли, тормозили човеците и въображението им през хилядолетията.)

А нещата далеч не са невинни, както ми се ще да бяха. Ако за западния зрител подобен казус е теоретичен, то за нас, познаващите формите на идеологическия пресинг, тези жестове би трябвало да тревожат имунната ни резистентност, изработвана в реална практика.

И вместо някои разтревожени пера из газетите да ни занимават с фундаменталния въпрос е ли Калчев автор на роман след смъртта си или не, по-важни са мръсните приказки на новите митове.

Ако имаш право да критикуваш и интерпретираш само част от достъпните за главата ти символи, това е цензура.

Става като в тоталитарния виц, в който американец и руснак спорят къде има повече демокрация. Американецът: "У нас! Щото мога да кажа - долу американския президент, и нищо няма да ми се случи". А руснакът - "Хе-хе, аз мога да го изрева с цяло гърло, хем на Червения площад, и пак нищо не ме заплашва. Ето: "Долу американския президент!"

Ако Ницше може да атакува християнството, Шинейд О'Конър може да разкъсва портрета на папата, а ние да критикуваме патриарха за вмешателство на Синода във филмовата стратегия на БНТ, то всичко това е завоювано през слединквизиторските столетия и е висша ценност на нашата цивилизация. Каквато я желаем.

А ако в голямото световно село има ценности, които не подлежат на подобни обобщения, защото е рисковано,



то това е връщане към Средновековието



Ако за няколко невинни карикатури разбиват посолства, горят флагове, спират да ядат датско сирене, а чужди и наши управници почват да мънкат, че трябва да се въздържаме "от оскърбления", то това е връщане към Средновековието. Излиза, че да нарисуваш карикатура или да напишеш либрето е оскърбление, а да туриш бомба или да вържеш пояс с динамит е основателен аргумент.

Ако за книга те осъдят на смърт като Салман Ружди или за филм те убият като режисьора Тео ван Гог, то това е връщане към Средновековието. Или към болшевизма, все тая.

"Да не би да мислите, че народът ви уважава (става дума за кадетите, б.а.)? Не, той ви се присмива, а уважава болшевиките. Болшевикът всеки миг може да те застреля."*

Е, ние би следвало да се опасяваме от така налагано уважение към каквото и да било, включително към символи на някои от многобройните религиозни култове.

В Германия политиците се оказаха по на равнище от трегерите. Ангела Меркел порица автоцензурата пред "Нойе пресе", а председателят на германския Бундестаг Норберт Ламерт каза: "Имам основанието да смятам, че напоследък уважението към западната култура в мюсюлманския свят чувствително е намаляло, тъй като там остават с впечатлението, че самите ние не държим на нея."

Ние би следвало да държим - и не само на "западната култура", освен ако под името "западна" не спада културата на Сократ, Буда, Христос, Толстой.

Колкото до истинския "Идоменей" на Моцарт, той имал премиера в Мюнхен на 29 януари през далечната 1781. Там няма никакви глави - ни на Христос, ни на Мохамед. Въпрос на режисура.

Което не попречи на мюсюлманите тук-там да изгорят и моцартовото чучело. Стана нещо като с карикатурите - не съм видял, ама заклеймявам.

Или както със Солженицин навремето - не съм чел, ама е вредно.

Самият Моцарт не е вложил такива мотиви в операта си. Но е бил свободомислещ човек, и ясно какво би мислил днес - по нотите му личи.

-----

*А.С.Изгоев. "Пять лет в Советской России".