---

"Георги Куртев, 71-и набор. Роден в София, в центъра - там, където забиват пергела за картата", кратко и шеговито се представя Георги Куртев. От края на миналата година работи в регионалния офис на Световната банка в Загреб, където "движи" комуникациите на банката с медиите и неправителствените организации в три държави - България, Хърватска и Румъния. Иначе в СБ е от 1999 г., а преди това е бил журналист в няколко вестника и в националната телевизия. Работил е в прессекретариата на президента Петър Стоянов.

--------------------



1. Глава между решетките



Когато първият епизод на "Междузвездни войни" дойде в София, го пуснаха в кино "Сердика". Единствено там озвучаването беше с долби-система. Тогава сменяха афиша от понеделник. Още в ранни зори в понеделник с мои приятели отидохме да се редим за билети. Цялото кино беше отцепено с полицейски кордон и преградни решетки, за да не се пререждат хората. Защото наистина беше голяма суматоха. Всички искаха да гледат филма. С мой приятел два дни се редихме на опашката, но не успяхме да си купим билети. Бягахме от училище дори, но нищо не стана.

Най-накрая успях да гледам филма благодарение на по-малката си глава. Решихме, че единственият начин да влезем в киното, е да минем през решетките, а не покрай тях. Приятелят ми не успя да мине, защото главата му беше голяма. Моята обаче мина точно между решетките. Така влязох вътре преди голямата опашка и успях да купя билети. Гледахме филма на втори ред, на първите два стола отдясно, защото само тези места бяха останали свободни. Единственото, което си спомням от тази прожекция, е невероятният звук, който идваше отвсякъде. Оттук знам колко е важно как звучи едно нещо и по-късно в телевизията винаги внимавах не само за картината, а и за звука. Макар че 90% от информацията, която получаваме, е визуална. Доста след това гледах отново този епизод и сега, във века на цифровите технологии, виждам колко "пластмасови" са били войниците на Дарт Вейдър в своите униформи тогава.



2. Гледка от трибуната



По странно стечение на обстоятелствата в училище винаги бях отличник, въпреки че целият бях в белези от катерене по дървета и все играех на топчета с приятели. Един ден в училище дойдоха да избират отличници, които на 24 май да поднесат цветя на трибуната на мавзолея на манифестацията. Имаше много интересни изисквания - да са пети клас, да са отличници и да не са много високи, за да не "развалят" снимката за в. "Работническо дело".

Дотогава все ми е било интересно какво има на тази трибуна отгоре, защото бе строго пазена. Още не знам как се оказах един от избраните. Събраха ни на специален инструктаж, раздадоха ни червени якета и ни обясниха от коя стълба трябва да се качим, на кого и как да поднесем цветята.

А мен единственото, което ме интересуваше, беше да се кача и да погледна какво се вижда отгоре. Защото винаги се чудех - тези хора защо стоят там горе и ръкомахат? Значи нещо наистина много интересно се вижда. И така тази история е всъщност как не попаднах в снимката за вестника. В момента, в който се качихме горе на трибуната, започна страхотно бутане кой да застане по в средата. Оказа се, че хората се бутали, за да влязат в снимката. Аз пък се бутах, за да видя по-хубава гледка. Но все пак съм останал в периферията, а в снимката бяха "хванати" хората по средата. Но се качих.

Няма да забравя гледката на хората, които вървяха. За първи път виждах манифестация отвисоко. Няма да забравя също подаръците, които ни дадоха, като слязохме от трибуната. В найлонови пликчета, на които пишеше "Велико Търново" и старият град беше стилизирано нарисуван, имаше кутия шоколадови бонбони, тетрадка да си пишем спомени, химикалка и линийка. А червените якета си ги прибраха обратно...



3. Българският чадър



Току-що навършил 18 години, за първи път през живота си заминавах за чужбина - в Англия. От групата приятели, при които отидох, бях единственият, който имаше шофьорска книжка. Решихме да пообиколим Англия и отидохме да вземем кола под наем. Българските шофьорски книжки тогава бяха много смешни - едни пластмасови, ламинирани, все едно сам си си ги правил. А и преди да замина, ми издадоха и временна международна шофьорска книжка, която всъщност изглеждаше още по-зле: като саморъчно направена - от сив картон и с превод на четири езика какво пише в българската книжка.

Служителят във фирмата, като видя този картон, каза: "Това изобщо не ми го давай, дай да видя оригиналната." Подадох му я и той почна да я разглежда с голям интерес. Попита: "Тази книжка откъде е издадена? Ти откъде си?" Аз отговорих: "От България."

Няма да забравя как човекът леко се вдърви, поизправи се и почна да ме гледа ниско долу в краката. Погледнах го, направих учудена физиономия. И той попита: "А чадърче носиш ли?" Такава беше славата ни тогава. Българският чадър.



4. Късметлийското яке



Няма да забравя как успях да предам за тогавашния Ефир 2 на националната телевизия на живо събитията пред парламента през януари 1997 г. Бях в парламента още в ранните часове на събитията, когато на повърхността всичко изглеждаше тихо. Когато се започна, излязох навън да видя какво става. И тогава късметът ми проработи на два пъти.

Първият. Бях облечен с голям пуловер с цвят на естествена вълна. Като излязох, на земята намерих захвърлено полицейско яке. Навън беше доста студено. Облякох якето. И то ми свърши добра работа. Когато трябваше да мина някъде през кордон, като се загърнех с якето, ме мислеха за полицай и минавах. А в момента, в който минавах край загражденията и хората отвъд започваха да хвърлят по мене портокали и други неща, разтварях якето, за да се види светлият пуловер отвътре. Още съжалявам, че не успях да запазя якето със сержантски пагони. Оставих го в телевизионното студио на парламента, откъдето изчезна.

Вторият. Имахме емисия новини в шест вечерта и аз трябваше да разкажа за събитията. Тогава мобилните телефони бяха рядкост. Видях един политик - стъпил върху една "Нива", от чийто джоб се показваше антена на телефон. Аз бях с оператора точно зад него - на един от полицейските ровъри. Той снимаше, аз го държах (не много добре явно, защото му пукнаха две от ребрата). Още си пазя тези кадри. Слязох при политика и му казах: "Ти баща, ти майка. Този телефон ми трябва да предам за новините в студиото в шест часа." Той отговори: "Няма проблем." И ми даде телефона си. Обаче в момента, в който се свързах със студиото, пуснаха сълзотворния газ. Доста гадна работа - протичаш отвсякъде. Беше едно лудо кашляне в ефир, изобщо не можеш да говориш. Всичко живо се разбяга, подгонено от газа. И политикът. Така телефонът остана в мен. Свърши емисията, аз се съвзех и изведнъж телефонът звъни. Въпросният човек се обажда и пита: "Къде ми е апаратът? Ако можеш, да ми го върнеш." Тогава разбрах, че телефонът е единственият ми шанс да имам комуникация със студиото и да предавам за емисиите.

Наивно казах: "Трябва да го задържа. Толкова е важно да имам телефон в ръцете си. Телевизията ще плати всички сметки за тези няколко часа. Като свърши всичко, ще се обадя и ще ти го върна, където кажеш." Той отговори: "Добре, но ще ми трябва за еди-колко часа." Така бях едни от малкото журналисти от националната телевизия, които можаха да предават от площада.



5. Ръката на Извънземното



Когато бях репортер, никога не съм си извръщал главата на другата страна, когато сме правили репортажи от болници или след аварии. Може би оттогава получих една закалка да не ми става лошо, като гледам медицински процедури например. Но нещата се промениха интересно с третия ми син, който се роди преди два месеца. Раждането беше в басейн на родилния дом в град Риека и беше доста продължително. Водата беше 37 градуса и беше адски горещо, понеже трябва да се поддържа тази температура. Държах съпругата си отзад, защото тя трябваше да е във вода до шията.

И сме трима - съпругата ми, акушерката (в Хърватска лекарите се появяват, когато детето вече е навън) и аз, който съм целият вир вода. В един момент акушерката казва: "Ха, какво голямо бебе излиза." Надигнах се да погледна и дали от напрежението, дали от липсата на въздух или от жегата, виждам, че се подава много странна ръка. Такава голяма като мойта, сбръчкана и с лак по ноктите. Казах си: "Господи, какво е това, което излиза?" Седнах на земята и едва успях да издържа, докато бебето се роди - почти 4,2 кг. Така ми стана лошо за първи път в болница. Чух съпругата си, която толкова се радваше, че става майка за трети път, да казва: "Къде е бащата да среже пъпната връв?" А бащата беше в несвяст, седеше в ъгъла и си говореше: "Искам въздух, искам въздух."

Оказа се, че това, което съм видял като ръката на Извънземното, всъщност е била ръката на акушерката в ръкавица. Която под водата, като се движи, изглеждаше страшно.

С тази история не искам да кажа колко голям герой съм с това, че присъствах на ражданията на синовете си. А че независимо какво си видял през живота си цялата ти ценностна система се преобръща, когато се замислиш за децата си и за това, което са те. Всъщност разбираш, че освен останалата суета около нас сме създадени и да създаваме.

----

Записа: Румяна Русева