Сложих книгата в чантата да я чета в автобуса. Тази линия 306, която съм и клел, и прославял, свързва не само "Младост"-2 и Университета: тя ме свързва с поезията и въобще с книгите - чета, докато "бродирам" делника от къщи до работата и от работата до къщи. Бях провъзгласил, че годишно изминавам разстоянието София-Калкута, но в действителност чрез нея понякога извървявам пътя до някое и друго стихотворение. И толкова.
Книгата на Владо бе изчистена и подредена. Ако има нещо сигурно за смъртта, то е, че тя прекратява хаоса на живота. Сякаш през годините, откакто бе издадена, тази книга бе продължила да се натъкмява и стиховете като да се бяха движили в нея, докато окончателно заемат местата си. И така чертите на поета накрай се бяха успокоили в една достоверна, но вече и отвъдна усмивка, която ще е неговият портрет за вечността.
В книгата има стихове за живота, за Окуджава и Висоцки, за морето (зимно, пролетно, лятно и есенно), за корабите, за любовта, за свободата.
Но има и едно стихотворение, озаглавено "Етюд"...
Прочетох го и затворих книгата. Автобусът спря на "Плиска", това бе едва средата на пътя ми, но слязох. Имах нужда да повървя, да помисля. По-скоро: да остана сам в бъркотията на града.
Хиляди (чужди!) стихотворения съм прецедил през душата си, поетът в мен всеки път ги приема или отхвърля, уважава труда на другите, търси доброто в тях и нерядко го открива. Умея да ги харесвам, оценявам ги и когато не прeстават да са ми чужди. Много често блестящи строфи ме оставят безразличен. Тогава майсторството ме респектира, но не ме докосва.
Но има стихове, които ме превръщат в... читател: доверчив, неизкушен и благодарен. Това са стиховете, които изразяват нещо от самия мен, с които простодушно се отъждествявам, носят ми упование и утеха. И никога не се опитвам да разгадая тайната им.
"Етюд" е някак самотно, единствено, различно от всички други стихотворение за живота.
По цялото крайбрежие вали.
Морето търси своето лице
и губи настроение.
Градът е преднамерено сънлив...
А на отсрещния балкон две утринни ръце
простират привидения:
деня поуморен - в ония светли ризи,
минути за любов - в пердето овехтяло,
гласа на нов човек - в голяма бяла низа
от детски пелени.
съвсем навреме,
увисва роклята със мокрите цветя
и топлия овал на скорошната бременност.
Обикновено не ми допадат такива стихове: когато нещата са казани, а не "изпети". Защо поетът (самият той и певец) тук е предпочел да изрича, вместо да "пее", няма да узнаем никога. Само вятърът, който люлее на въжето "топлия овал на скорошната бременност", знае тайната на това стихотворение. Но тайните вятърът ги получава наготово и те за нищо не му служат. Затова нехайно ги разпилява, без да ги споделя...
Съдържат ли тези думи някакво предчувствие? Искал ли е поетът да задържи нещо за в случай на внезапна среща със смъртта? Затова ли го е "маркирал", строго спазвайки знаците: пелените (децата), пердето (любовта), роклята с "топлия овал" (животът) - та, ако може, да го вземе и в отвъдното? Но в изкуството, пък и във всичко останало, се получава точно обратното: успяваме да оставим на другите само онова, което най-много сме искали за себе си...
Но защо ви разказвам това?
Може би защото все по-безцеремонен и нагъл става натискът на политиката, която напира да обсеби човешкото същество. Залогът в нея нарасна неимоверно, измерва се вече в милиарди и тя хищно бди да не би да й се изплъзнат нашите мисли, страсти и сънища. Нашите мисли, страсти и сънища са заплаха за нейните хладни цели. И затова е добре по-често да говорим за друго. И още, защото някъде по сивите балкони непременно се вее и "роклята със мокрите цветя и топлия овал", която Владо Левков "съвсем навреме" и с отвъден знак ни сочи от небето. Сигурен съм, че вчера я видях да трепти, защипана под опушения софийски ветрец. Един вид - победно знаме на живота, което той развява тържествуващо, донякъде и напук. И въобще не помисля да го свие...












и после мрак и ужас на тяхното небе


петя дубарова не се е убила сама, лъжа е, блика от жизнена радост, поредният убит поет на българия