:: Разглеждате вестника като анонимен.
Потребител:
Парола:
Запомни моята идентификация
Регистрация | Забравена парола
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
СТАТИСТИКИ
Общо 447,969,193
Активни 756
Страници 22,800
За един ден 1,302,066
Нерви и утехи

Етюд от небето

Измина време, откакто съпругата на поета Владимир Левков ми прати книга с негови стихове и касета с песни. Владо Левков беше поет нестандартен, неразтворим в мътилката на литературния живот. Той беше "поет с китара", един от онези неочаквани и същевремeнно възторжени творци, сърдити и нежни, горди и елегични, които набързо кръстиха "бардове" - само и само да не ги нарекат поети. Беше от първата им вълна, беше им нещо като предводител, а може би дори идеолог. Беше във времето, когато "да се свири на китара не беше още занаят", приятелствата не се огъваха, не се огъваха и самите поети. Може би поради това и днес, толкова години след смъртта си, Владо Левков остава неразлъчен от връстниците си, нещо повече - изглежда ми неотделим и от младите "бардове", нахлули в това изкуство, когато той вече е бил на небето.
Сложих книгата в чантата да я чета в автобуса. Тази линия 306, която съм и клел, и прославял, свързва не само "Младост"-2 и Университета: тя ме свързва с поезията и въобще с книгите - чета, докато "бродирам" делника от къщи до работата и от работата до къщи. Бях провъзгласил, че годишно изминавам разстоянието София-Калкута, но в действителност чрез нея понякога извървявам пътя до някое и друго стихотворение. И толкова.
Книгата на Владо бе изчистена и подредена. Ако има нещо сигурно за смъртта, то е, че тя прекратява хаоса на живота. Сякаш през годините, откакто бе издадена, тази книга бе продължила да се натъкмява и стиховете като да се бяха движили в нея, докато окончателно заемат местата си. И така чертите на поета накрай се бяха успокоили в една достоверна, но вече и отвъдна усмивка, която ще е неговият портрет за вечността.
В книгата има стихове за живота, за Окуджава и Висоцки, за морето (зимно, пролетно, лятно и есенно), за корабите, за любовта, за свободата.
Но има и едно стихотворение, озаглавено "Етюд"...
Прочетох го и затворих книгата. Автобусът спря на "Плиска", това бе едва средата на пътя ми, но слязох. Имах нужда да повървя, да помисля. По-скоро: да остана сам в бъркотията на града.
Хиляди (чужди!) стихотворения съм прецедил през душата си, поетът в мен всеки път ги приема или отхвърля, уважава труда на другите, търси доброто в тях и нерядко го открива. Умея да ги харесвам, оценявам ги и когато не прeстават да са ми чужди. Много често блестящи строфи ме оставят безразличен. Тогава майсторството ме респектира, но не ме докосва.
Но има стихове, които ме превръщат в... читател: доверчив, неизкушен и благодарен. Това са стиховете, които изразяват нещо от самия мен, с които простодушно се отъждествявам, носят ми упование и утеха. И никога не се опитвам да разгадая тайната им.
"Етюд" е някак самотно, единствено, различно от всички други стихотворение за живота.

По цялото крайбрежие вали.
Морето търси своето лице
и губи настроение.
Градът е преднамерено сънлив...
А на отсрещния балкон две утринни ръце
простират привидения:
деня поуморен - в ония светли ризи,
минути за любов - в пердето овехтяло,
гласа на нов човек - в голяма бяла низа
от детски пелени.
До тях,
съвсем навреме,
увисва роклята със мокрите цветя
и топлия овал на скорошната бременност.

Обикновено не ми допадат такива стихове: когато нещата са казани, а не "изпети". Защо поетът (самият той и певец) тук е предпочел да изрича, вместо да "пее", няма да узнаем никога. Само вятърът, който люлее на въжето "топлия овал на скорошната бременност", знае тайната на това стихотворение. Но тайните вятърът ги получава наготово и те за нищо не му служат. Затова нехайно ги разпилява, без да ги споделя...
Съдържат ли тези думи някакво предчувствие? Искал ли е поетът да задържи нещо за в случай на внезапна среща със смъртта? Затова ли го е "маркирал", строго спазвайки знаците: пелените (децата), пердето (любовта), роклята с "топлия овал" (животът) - та, ако може, да го вземе и в отвъдното? Но в изкуството, пък и във всичко останало, се получава точно обратното: успяваме да оставим на другите само онова, което най-много сме искали за себе си...

Но защо ви разказвам това?

Може би защото все по-безцеремонен и нагъл става натискът на политиката, която напира да обсеби човешкото същество. Залогът в нея нарасна неимоверно, измерва се вече в милиарди и тя хищно бди да не би да й се изплъзнат нашите мисли, страсти и сънища. Нашите мисли, страсти и сънища са заплаха за нейните хладни цели. И затова е добре по-често да говорим за друго. И още, защото някъде по сивите балкони непременно се вее и "роклята със мокрите цветя и топлия овал", която Владо Левков "съвсем навреме" и с отвъден знак ни сочи от небето. Сигурен съм, че вчера я видях да трепти, защипана под опушения софийски ветрец. Един вид - победно знаме на живота, което той развява тържествуващо, донякъде и напук. И въобще не помисля да го свие...
48
3279
Дай мнение по статията
СЕГА Форум - Мнения: 
48
 Видими 
09 Ноември 2006 23:08
Това не е статия, не е и рецензия. Струва ми се, че е PR, платен от автора на стихосбирката. Но както е рекъл един мъдрец, "истински културният човек чете най-новите научни книги и най-старите литературни книги".

-------

http://blog.360.yahoo.com/pavel_st_georgi ev
09 Ноември 2006 23:23
какво са годините преживян живот пред вечността, господари на волята няма, излъгани и излобели нищожества с пагони на безчовечноста, прикривала на суета и простота щели да не ме били харесват, всичко което живее ще умре, и те и после мрак и ужас на тяхното небе
само чиста душа може да лети и само тя влиза в светлината, другото е друга светлина, огнен меч докато открие де е злото в тебе скрито

Редактирано от - Пейчо Пеев на 09/11/2006 г/ 23:42:53

10 Ноември 2006 00:38
@ahriman: Как може да говориш, че това е платен PR автора, като Владо не е между нас от толкова време, дори стихосбирката си не доживя да види издадена.

Браво на Калин Донков!

"Защо ли в детството си хората
обичат да рисуват кораби?
Със вертикали и отвеси
и две наклонени черти.

И корабът лети, лети..."
Вл.Левков

Владо Левков беше толкова сърдечен и топъл с приятелите си и невероятно лиричен и метафоричен в стиховете си. Вярвам, че ни гледа и ни вдъхновява отнякъде.
10 Ноември 2006 01:30
В книгата има стихове за живота, за Окуджава и Висоцки
Че за кого другиго да има: за Езра Паунд ли, или пък за Дилан Томас. То добре че не е имало и за Че Гевара и оня тъпанар Кастро. Само Окуджава и Висоцки!--това им бяха хоризонтите на тъпите социалистически "творци."
10 Ноември 2006 02:45
.
10 Ноември 2006 04:14
Архимане, авторът на сбирката е умрял, беше млад варненски поет, отпреди демокрацията.
10 Ноември 2006 04:47
.
10 Ноември 2006 05:39
Калине ,
10 Ноември 2006 05:46
Пак тези натрапчиви, бездарни агитпропчици на комунизъма зовещи се поети и писатели!
Стриктно за простотията!
10 Ноември 2006 07:22
Къв Пиар, кви комунизми, бе келеши, Владо Левков почина много преди, измислената ви демокрация, а беше дисидент и демократ, далеч повече от някои сегашни урадемократи...Не смейте да се гаврите джудженца по мисъл и емоция...Пфу-у-у
10 Ноември 2006 08:26
Това горе дето сте го разцитирали "поезия" ли го наричате бе , полуграмотни чeнгета?!
10 Ноември 2006 08:49
поезия е, какво да пише, дитирамби за тия дето няма да го доживеят ли, няма как иначе да им го каже, предчуствия, ами, просто знае
10 Ноември 2006 10:41
По-добре полуграмотно ченге, отколкото малоумен FL
10 Ноември 2006 10:55
Полуграмотни комунизи и ченгета, ето това е поезия:
В градинката си FL-ьроца
пресява пепел в дъжд,
повдига крак високо
и пръдва като мъж!
10 Ноември 2006 11:19
Драги FL, твойта позиция за културата и творчеството комай се покрива с известната фраза на Гьоринг "Щом чуя думата култура и се хващам за кобура".
Знам доста хора без отношение към поезията, но те са технократи, докато при тебе случаят май е медицински.Не всеки който е творил по време на тоталитаризма го е правил по поръчка и в България, както и в останалите страни от комунистическият блок имаше великолепни творци на световно ниво! Аз съм сигурен, че заради червният парцал, който ти се привижда навсякъде и те държи настръхнал, не си имал удоволствието да прочетеш дори една книга, да отидеш на концерт или театър.Опитай, това понякога лекува!
10 Ноември 2006 12:33
В памет на Владо Левков
Михаил Белчев

Прибра го оная с косата - грижовната, мълчаливата. Писна ми от мълчаливци, правещи се на умни, стерилни и изчакващи. Поетите с китара не изчакваха и не изчакват. Те бързат, за да не ги смачкат бавните и колебаещите се. Колебание! “Велико” нещо! Узряване, осъзнаване – глупости! Или вярваш в нещо, или не. Или ставаш за нещо, или не. Или имаш послание, или не. Стига с тази инфантилна формула за “преоткриване” на нещата от живота. Поетът – с китара или без – е небесен посланик, белязан гражданин на планетата, богоравен, мъченик и шут, съдник и властелин на човешкото присъствие на тази мъдра и нежна, уазвима и жива земя. Ех, тази кръв! Ожаднелите само могат да я оценяват, а и да завият като се огледат в лъскаввата повърхност на поредния паметник.

“За мъртвите – или добро, или нищо!” Хайде бе! Как нищо. Ами стиховете, ами песните, любовите, мъките! “Чувствителните лесно ги убиват...” Прав си, бате Найдене (Вълчев), и си мисля вече за барикадите от книги, песни, китари, знаме; и най-отгоре насядали с високи чела и големи очи, сърца и ръце, ние, грешниците на света, припявайки тихо на мъртвите живи бардове, как се опваме на простотията и бездуховността.

Да забият камбаните! Да съберем всичко живо, което се е скрило зад прозорците и гледа как се убива вярата, как по тъмно се зацапват истини, ка по светло се измислят символи.

Птиците и вятъра не са измислени. А ние- поетите с китарите, да си му мислим. И да избираме.

Или да ни пречупят пръстите и да се преквалифицираме, или да умираме и да възкръсваме един по един, но завинаги.



Предел
На Владо Левков
Славимир Генчев

Да преминеш през тихия делник
на някакъв град
като цветен акорд,
като авторска болка.
Без съдбовни завръзки и поглед назад.
Само с няколко истини и някакъв отговор.

Не за тоя, спечелен със пот хонорар,
ще посветиш с китарата в тясното клубче.
Пред човеци, които не питат за цяр,
а са болни:
от смисъл, тревоги и скрупули.

С тях не можеш да купиш
във вилната зона парцел,
нито тези, които купуват,
да мразиш безплодно.
С тях ще стигнеш за няколко часа
до оня предел,
дето коства години
и не привнася за орден.

Хиперболично добре се наблюдава оттам!
Като на длан е животът – с двата си
свята.
Но... слизаме долу. И всеки
потегля сам.
За да живее истински.
Някак си.
И все по-кратко.

Но не това е най-важното
в същия тоя живот.
Кой е решил, че трябва
да го измерваме с време?
Комуто лична величина
е капката пот,
ще се изгуби в живота.
И всички
ще го намерим.



Страница от дневник

В памет на Владо
Гриша Трифонов

Душата на морето ми е синя
и в нея плуват светли лилии.

Аз съм корабът
и пясъкът;
вълната, дето ни разделя –
вълната, дето ни събира –
вълната, дето все ще идва,
за да си тръгне безпощадно
и безпощадно да се върне...

Морето на душата ми е синьо
и в него плуват светли лилии,
разпънати помежду бряг и кораб;
събиращи в едно и бряг, и кораб.

Докато издържи брегът.
10 Ноември 2006 15:31


Хубаво, нежно писание-възпоминание на Калин Донков за още един певец, преселил се в отвъдното. Напоследък той все им задава въпроси на мъртвите, да му отговорят какво има отвъд. Така беше и в онзи петък, когато той написа
за гробището накрая на селото, за мъртвите, които са безброй пъти повече от нас - живите и които вече знаят...тайната. То беше за Гена Димитрова и беше пак така хубаво.

10 Ноември 2006 16:44
Донков - 6.

Сибила ... малко по-различно е от тогава.
Но защо ви разказвам това?

Може би защото все по-безцеремонен и нагъл става натискът на политиката, която напира да обсеби човешкото същество. Залогът в нея нарасна неимоверно, измерва се вече в милиарди и тя хищно бди да не би да й се изплъзнат нашите мисли, страсти и сънища. Нашите мисли, страсти и сънища са заплаха за нейните хладни цели.
10 Ноември 2006 16:48
Дядо Либен,
10 Ноември 2006 16:56


То е верно, че е по-различно, Николай, няма как да не е.

Но аз открих за себе си това и така го почувствах, защото:

Всеки сам за себе си е болен,
всеки сам за себе си умира...
10 Ноември 2006 17:43
Верно, много сте оскотели там, в БГ. Сполай да са ви и поетите, и непоетите, и мезетата, и вината, и окуджавите, и висоцките. Насила хубост не става--дремете си там в клоаката.
10 Ноември 2006 18:20
Булат Окуджава



Франсуа Вийон





Пока земля еще вертится,
пока еще ярок свет,
господи, дай же ты каждому
чего у него нет:
мудрому дай голову,
трусливому дай коня,
дай счастливому денег...
И не забудь про меня.



Пока Земля еще вертится, -
господи, твоя власть! -
дай рвущемуся к власти
навластвоваться всласть,
дай передышку щедрому
хоть до исхода дня.
Каину дай раскаяние...
И не забудь про меня.



Я знаю: ты все умеешь,
я верую в мудрость твою,
как верит солдат убитый,
что он проживает в раю,
как верит каждое ухо
тихим речам твоим,
как веруем и мы сами,
не ведая, что творим!



Господи мой боже,
зеленоглазый мой!
Пока Земля еще вертится,
и это ей странно самой,
пока ей еще хватает
времени и огня,
дай же ты всем понемногу...
И не забудь про меня.



10 Ноември 2006 18:29

10 Ноември 2006 19:34
дедо Господ е радост, сърце и душа в живот с него, е и разум и воля за да разбереш и достигнеш до духовно прераждане

Дъжд

Като пулса на сърцето

бодро тупкат капки вън.

Колко чудно и красиво

всичко туй е, като в сън.



Златосребърни прашинки.

В своя танц проблясват те.

Леко удрят се в стъклата,

сякаш чука там дете.


Петя Дубарова
10 Ноември 2006 19:56
I, in my intricate image
This bread I break
Incarnate devil
Today, this insect
The seed-at-zero
Shall gods be said
Here in this spring
Do you not father me
Out of the sighs
Hold hard, these ancient minutes
Was there a time
Now
Why east wind chills
A grief ago
How soon the servant sun
Ears in the turrets hear
Foster the light
The hand that signed the paper
Should lanterns shine
I have longed to move away
Find meat on bones
Grief thief of time
And death shall have no dominion
Then was my neophyte
Altarwise by owl-light

10 Ноември 2006 19:58
Because the pleasure-bird whistles
I make this in a warring absence
When all my five and country senses
We lying by seasand
It is the sinners’ dust-tongued bell
make me a mask
The spire cranes
After the funeral
Once it was the colour of saying
Not from this anger
How shall my animal
The tombstone told
On no work of words
A saint about to fall
If my head hurt a hair’s foot
Twenty-four years

10 Ноември 2006 20:25
Do Not Go Gentle into that Good Night
by: Dylan Thomas

Old age should burn and rave at close of day;

Though wise men at their end know dark is right,
Because their words had forked no lightning they
Do not go gentle into that good night.

Good men, the last wave by, crying how bright
Their frail deeds might have danced in a green bay,
Rage, rage against the dying of the light.

Wild men who caught and sang the sun in flight,
And learn, too late, they grieved it on its way,
Do not go gentle into that good night.

Grave men, near death, who see with blinding sight
Blind eyes could blaze like meteors and be gay,
Rage, rage against the dying of the light.

And you, my father, there on the sad height,
Curse, bless, me now with your fierce tears, I pray
Do not go gentle into that good night.
Rage, rage against the dying of the light.
10 Ноември 2006 20:26
And Death Shall Have No Dominion
by: Dylan Thomas

And death shall have no dominion.
Dead men naked they shall be one
With the man in the wind and the west moon;
When their bones are picked clean and the clean bones gone,
They shall have stars at elbow and foot;
Though they go mad they shall be sane,
Though they sink through the sea they shall rise again;
Though lovers be lost love shall not;
And death shall have no dominion.

And death shall have no dominion.
Under the windings of the sea
They lying long shall not die windily;
Twisting on racks when sinews give way,
Strapped to a wheel, yet they shall not break;
Faith in their hands shall snap in two,
And the unicorn evils run them through;
Split all ends up they shan't crack;
And death shall have no dominion.

And death shall have no dominion.
No more may gulls cry at their ears
Or waves break loud on the seashores;
Where blew a flower may a flower no more
Lift its head to the blows of the rain;
Though they be mad and dead as nails,
Heads of the characters hammer through daisies;
Break in the sun till the sun breaks down,
And death shall have no dominion.
10 Ноември 2006 20:28
Виждате ли какво е поезия, примитиви такива?! Капчици, прашинки, дубареви и окуджавени висоцки такива!!!!
10 Ноември 2006 20:30
Айде тръгвайте всички на село да си копате нивите
10 Ноември 2006 20:34
“Бях самотен нощен скитник и постоянен подпирач на кьошетата.”

Дилън Томас
10 Ноември 2006 20:36

Забравил е да добави: И страдах от алкохолизъм.


Нема лошо , ама ти мен не ме учи що е поезия.
10 Ноември 2006 20:40
Сибилче, чадо, и що да не те уча? Толкова си си добра? Да ти кажа нещо на ушенце--тъй както четеш окуджавения в оригинал, така трябва да четеш и батко си Дилан Томас. Щото иначе мно-о-о-о-о-о-о-о-о-о-ого олекваш.
10 Ноември 2006 20:42
И хайде да не си говорим за алкохолизъм, че руснаците са най-силни баш в тая област. Да не се объркаш--не в поезията, а в алкохолизма.
10 Ноември 2006 20:46

Пошле, аз съм завършила френска филология, там отдето почват и свършват всички пияни и откачени поети. Тоест, топила съм се в поетичната Мека в оригинал.


Колкото до английския, о, о, той е изкълчен френски - 70 процента, език мутант, а това, дето го е написал Дилън, а той е сложен поет, Бодлер го е написал доста преди него, да не говорим за Вийон.

Се пак - за да не се сърдиш толкова:




Щом времето като препускащ гроб


Щом времето като препускащ гроб
те сгащи, сгушеният ти покой
сърп от коси и тази круша - крий
любов се изкатери най-накрая
току до вода сляп



и дойде с ножица кроячът стар,
спасете мене, клетника невзрачен,
от любовта подобно труп съблечен
и от лисичия език отлъчен,
от живия пластир,



спасявайте ме, съвест и сърце,
сърцето на трупа се стапя в кост,
щом и кръвта, и времето без страст
извличат като синини от пръст
от девата деца,



че със неделен лик, с парцал за прах
във ръкавицата, ловец и плячка,
аз, който може ледената дрешка
на гроба да не закопчея с брошка
от непорочно ох,



крача през краищата на Трупа,
а и в мозъка ми чукат силен морз
на стигналия до кръвта ми мраз
и спирам сред евнуси, дето слуз
върху лицата спи.



Глупашко време, време и сплетни.
О, не, любовен череп, чук надвесен
надвисва над честта в часа опасен.
Трупа в хангара казва днес навъсен
на пръчката "Падни!"



Не, радосттта не е чукаща плът,
ракова слятост, лятното перо
в клонака сгушен, кръст, който гори,
градският подлез, та да се провре
човекът през асфалт.



Свещта си в купата ти овлажнил,
знам: радостта е прах, която чука,
кълн на Тупа в Адамовата пъпка,
рода на любовта сред полумрака -
такъв е твоят дял.



Тук всичко свършва, кулат а и той
(о, дом от вятър), сведен хоризонт,
пета на слънцето, размекнат винт
(предай се лято), кожа от цимент,
на действията край.



И всичко вятърът, от задух свит,
коси, та времето да го прегази
в пепел от смърт. Обичай го до сълзи,
о, глад на труп, дорде отнасяш този
наенацелуван свят.









Редактирано от - Сибила на 10/11/2006 г/ 20:50:51

10 Ноември 2006 20:48
И нещо специално за Boatswain Spyder:
Canto I
by: Ezra Pound

CANTO I

And then went down to the ship,
Set keel to breakers, forth on the godly sea, and
We set up mast and sail on that swart ship,
Bore sheep aboard her, and our bodies also
Heavy with weeping, and winds from sternward
Bore us onward with bellying canvas,
Crice's this craft, the trim-coifed goddess.
Then sat we amidships, wind jamming the tiller,
Thus with stretched sail, we went over sea till day's end.
Sun to his slumber, shadows o'er all the ocean,
Came we then to the bounds of deepest water,
To the Kimmerian lands, and peopled cities
Covered with close-webbed mist, unpierced ever
With glitter of sun-rays
Nor with stars stretched, nor looking back from heaven
Swartest night stretched over wreteched men there.
The ocean flowing backward, came we then to the place
Aforesaid by Circe.
Here did they rites, Perimedes and Eurylochus,
And drawing sword from my hip
I dug the ell-square pitkin;
Poured we libations unto each the dead,
First mead and then sweet wine, water mixed with white flour
Then prayed I many a prayer to the sickly death's-heads;
As set in Ithaca, sterile bulls of the best
For sacrifice, heaping the pyre with goods,
A sheep to Tiresias only, black and a bell-sheep.
Dark blood flowed in the fosse,
Souls out of Erebus, cadaverous dead, of brides
Of youths and of the old who had borne much;
Souls stained with recent tears, girls tender,
Men many, mauled with bronze lance heads,
Battle spoil, bearing yet dreory arms,
These many crowded about me; with shouting,
Pallor upon me, cried to my men for more beasts;
Slaughtered the herds, sheep slain of bronze;
Poured ointment, cried to the gods,
To Pluto the strong, and praised Proserpine;
Unsheathed the narrow sword,
I sat to keep off the impetuous impotent dead,
Till I should hear Tiresias.
But first Elpenor came, our friend Elpenor,
Unburied, cast on the wide earth,
Limbs that we left in the house of Circe,
Unwept, unwrapped in the sepulchre, since toils urged other.
Pitiful spirit. And I cried in hurried speech:
"Elpenor, how art thou come to this dark coast?
"Cam'st thou afoot, outstripping seamen?"
And he in heavy speech:
"Ill fate and abundant wine. I slept in Crice's ingle.
"Going down the long ladder unguarded,
"I fell against the buttress,
"Shattered the nape-nerve, the soul sought Avernus.
"But thou, O King, I bid remember me, unwept, unburied,
"Heap up mine arms, be tomb by sea-bord, and inscribed:
"A man of no fortune, and with a name to come.
"And set my oar up, that I swung mid fellows."

And Anticlea came, whom I beat off, and then Tiresias Theban,
Holding his golden wand, knew me, and spoke first:
"A second time? why? man of ill star,
"Facing the sunless dead and this joyless region?
"Stand from the fosse, leave me my bloody bever
"For soothsay."
And I stepped back,
And he strong with the blood, said then: "Odysseus
"Shalt return through spiteful Neptune, over dark seas,
"Lose all companions." Then Anticlea came.
Lie quiet Divus. I mean, that is Andreas Divus,
In officina Wecheli, 1538, out of Homer.
And he sailed, by Sirens and thence outwards and away
And unto Crice.
Venerandam,
In the Cretan's phrase, with the golden crown, Aphrodite,
Cypri munimenta sortita est, mirthful, oricalchi, with golden
Girdle and breat bands, thou with dark eyelids
Bearing the golden bough of Argicidia. So that:
10 Ноември 2006 21:00
Сибилче, не почвай с този изтъркан дитирамб: аз съм такава, аз съм онакава, аз съм много умна, и съм още повече гениална. Като си толкова грамотна в областта на поетиката и поезията, що тогава ми рецитираш некви недоразументия като окуджавения--тва ли ти е тавана? Ако да, смея да заключа--жалко за френската ти филология. И не пробутвай просташкия номер за английския като "изкълчен френски"--казвам ти го, за да избегнеш бъдещи ... неудобства. Виж този сайт Натиснете туки ми кажи на какъв език е написан?
10 Ноември 2006 21:06
С дъжда

От спуканите вени на небето

потича неспокоен и студен,

съзира ме, заглежда се във мен,

с езици хладни близва ми лицето.



Той ту се свива в локва пред нозете,

треперещ като коте от вода,

ту бяла електрическа звезда

във него се оглежда като цвете.



Заслушвам се и чувам как над мене

със капки черни като вишнев сок

той удря по циментовия блок

и нещо му говори със звънтене.



Във тази нощ сама съм в тъмнината,

но нищо не навява самота,

защото е изкуство под дъжда

да можеш да говориш със водата.

Петя Дубарова
10 Ноември 2006 21:08


Пошле, след като ти ме прати на нивата да копам, аз мога да те пратя където си поискам, даже и в един английски тълковен речник, за да видиш как всички "английски" думи с отвлечено значение произлизат от олд френч.

Е, не и такива като "крак", обаче.

Нищо лично, здрав бъди и не ми натрапвай вкуса си, твърде е нахално.
10 Ноември 2006 21:13
Сибилче, и още нещо по повод казаното от теб тука
за мъртвите, които са безброй пъти повече от нас - живите
Трябва и повечко да се чете, ей тъй, за обща култура--това дето мъртвите били безброй пъти повече от нас просто не е вярно: преди няколко месеца учени бяха изчислили, че за пръв път в историята на човечеството, живите в момента хора надвишават като брой всички хора живели някога на планетата Земя. Това включва и въпросните мъртви. Не бой се от информацията, тя учи.
10 Ноември 2006 21:17
Дей гус'жа Граматикова да зададе контролния въпрос: -"Какво е искал да каже авторът?"
10 Ноември 2006 21:18
Сибилче, пратих само примитивите да копат. Ако се чувстваш такава, моля заповядай. Пейчо бре, стига с тая дубарова, аман!!! Не сме края на 70-те, стига си ни промивал мозъка. Бе вие наистина знаете ли що е то световна литература???????!!!!!!!!!
10 Ноември 2006 21:19


Eeeее, заядливец такъв което не знам, не знам - дали живите сме повече от всички, живели преди нас, не ми се вярва, коментирах статия на Калин Донков, в което се твърдеше обратното.
10 Ноември 2006 21:23


Ето, този пасаж:


Обаче селото все пак си е край гробището. И мъртвите са повече от нас. Мнозинство са. В известен смисъл силата и правдата трябва да са у тях. Единствено великодушието им ни оставя да безобразничим на воля. Нищо не спира поколенията да затрупат и най-великите от миналото с настояще, което да ги отрече и подиграе.

Целият текст :

Натиснете тук
10 Ноември 2006 21:32
Сибила, сигур е прозвучало като заяждане, за което моля за извинение. Целта ми беше чисто педагогическа. А що се отнася да Калин Донков--ми и той не чете, затова така е написал. Не чете, в смисъл--чете предимно окуджавени висоцки и подовни, та затова праска там едни дълбокомислия, пък каквото излезе. Ще ме извиниш отново, но ето един полезен съвет от мен, всъщност не от мен а от Франк Запа: няма позитивно решение. Българската литература е открай докрай (и то само в най-доброто от нея) позитивистична.
10 Ноември 2006 21:43


Пошъл, извинен си, You Are What You Is /Франк Запа /, тоест, какъвто си избрал да бъдеш и да не харесваш Калин Донков и Окуджава - никак не мисля, че те са позитивистични, никой голям творец не е, защото, в крайна сметка "Хората умират и не са щастливи" - Сартр ли беше или Камю, но това е друга тема, чао, пак ще си поговорим някой път.
10 Ноември 2006 21:52
Чао, Сибила. Явно имаме две коренно различни разбирания за ТЕРМИНА позитивизъм.
10 Ноември 2006 22:51
петя дубарова не се е убила сама, лъжа е, блика от жизнена радост, поредният убит поет на българия
Дай мнение по статията
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД