50-годишен мъж пали арда след арда пред автобус с табела "София-Неапол" на международната автогара в столицата. Облечен е в старо кожено яке. В прозрачен плик носи бутилка боза, две банички и буркан кисело мляко. До него стои жена, облечена в проскубано палто от лисица. Двамата се поглеждат от време на време, но не си говорят. 10 минути преди автобусът да тръгне, мъжът я докосва леко по ръката и се качва.

Едва след сръбския град Ниш той ще събере сили да обмени някоя дума със спътниците си. А автобусът е пълен с българи, които няма да посрещнат заветната 2007-а в България. Присъединяването към ЕС за тях ще се случи на място - там, където си вадят хляба (шоколада), в старите и богати членки на съюза. Филмът "Хляб и шоколад" с Нино Манфреди разказваше историята на италиански гастарбайтери в Германия през 70-те години на 20 век. Всъщност филмът е комедия, но доста горчива. Като епизода, в който бедните емигранти спят в нещо подобно на кокошарник на брега на езеро. Пристигат весели млади богати германци, които влизат голи във водата. Италианците изумени ги гледат през процепите на дъските на кокошарника. Накрая самите те започват да се веселят - като се правят на кокошки.

Българският "Хляб и шоколад" започна още с избухването на демокрацията, когато Италия вече приемаше имигранти, отколкото самата тя да прокужда своите граждани по света.

Мъжът от началото на репортажа се казва Пламен и е от Перник. Той определено познава Европа. Европа също го е опознала. Такива като него са сигурно около половин милион. Българи - икономически емигранти, които от десетки години обикалят страните на Европейския съюз, за да търсят работа.

Историята на Пламен повтаря много емигрантски съдби. 7 години работа в Гърция, решава да се върне окончателно в България, отново затъва финансово и пак тръгва на път.

"Имах огромно желание да се прибера в България. През тези 7 години не успях да спестя много пари, тъй като все изпращах вкъщи. Жената беше безработна, а синовете още учеха. Въпреки това преди няколко месеца се прибрах и опитах да направя кафене. Вкарах всички пари, а работата не потръгна. Хванах се на работа като мотокарист. Първо в Перник, а след това в едни складове на Околовръстното на София. Единият не ми плати заплатата за два месеца, а другият за три. Сега нямаме пукната пара. Взех назаем да си купя еднопосочен билет. Не ме интересува нито Коледа, нито Нова година, а да не говорим за тия щуротии с влизането ни в Европейския съюз. Само не на мен тия".



Аз бая съм сърбал от европейската чорба,



споделя Пламен.

Да внесем яснота защо Пламен пътува за Гърция през Италия. Това е стара практика на българските емигранти, тъй като според тях гръцките граничари на Промахон се заяждали и често връщали българите. Затова, вместо да пътуват три часа до Кулата, нашите хора пътуват 36 часа до Анкона, откъдето хващат ферибот до Патра. Това им отнема още две денонощия - 48 часа. За да се доберат до заветното работно място, тези факири на европейските граници прекарват понякога над 100 часа в превозните средства и по гарите.

С амбицията да измине същото невероятно разстояние е и 30-годишната Вили от русенския град Бяла. Тя работи в Гърция от 12 години, а това й е едва третото връщане до България. "Естествено, че имам и роднини, и приятели, и много спомени, но може ли човек да си позволи да прави такова кошмарно пътуване всяка година или всеки месец? А онези на границата са такива гадове, че първо се подиграват часове наред с теб и едва след това ти бият печат и не те пускат в страната. Единствената ни надежда е, че като влезем в ЕС, ще се отнасят поне на границите с нас като с хора, но съм сигурна, че това няма да се случи бързо", казва Вили. Тя работи като камериерка в един хотел в град Превеза, близо до Патра. Има си и сериозен приятел - българин, но не смеят да се оженят там и да създават семейство. Отложили са тая работа за по-нататък.

За да се пестят пари и да не се губи време по спирките, всеки пътник е сметнал с пълна точност колко сандвичи, плодове и вода ще му стигнат за цялото пътуване. Винаги се слага и малко отгоре за непредвидени ситуации, но никога много, тъй като все пак този багаж трябва и да се носи. А ако не ти се дават пари за такси, понякога трябва да изминеш 3-5 километра от автогарата до ферибота.

Останалата част от автобуса пътува за различни италиански градове. След Гърция Италия е най-близката до България страна, която е популярно място за търсене на препитание.

С годините дори са се обособили български колонии, в които в момента живеят десетки хиляди нашенци.

"базата". Така българите наричат мястото, което обхваща километри около италианските градове Нетуно, Анцио, Лаго ди Остия и Фрозиноне. Всичко това се намира на около трийсетина километра от Рим, като повечето от населените места се намират по брега на Тиренско море. Над 10 000 българи от Видинско, Врачанско, Монтанско и Мездра са си харесали тиренското крайбрежие и са се заселили там.

А градчето Тор Сан Лоренцо се явява неформалната столица на "базата". Именно там се намират и първите заселници, които са повлекли крак и са разработили емигрантската колония.

Един от тях е Ромил от видинското село Кутово. Той е като Ромул за тукашната колония. В българския вариант Рем няма, въпреки че всички в "Базата" знаят Ромил като Брата. Иначе вълци на два крака колкото щеш, а ако приемем благосклонната съдба като капитолийската вълчица, историята става едва ли не антична.

Прозвище, което той е придобил през годините. Хиляди са хората, които са получили помощ от него в първите часове, дни и месеци, след като с един джоб пари и една чанта с дрехи са се появили в "базата". Брата е премерен в приказките си и не обича да се изхвърля. Затова и преди да отвори устата си, личи, че дълго време обмисля какво ще каже. За съжаление обаче той май е останал единственият човек, който не е въвлечен от дрязгите, завистта и откритата война на останалите българи в тази общност.

"Моят живот не е никак интересен. Твърде обикновен е. Такива като мен с лопата да ги ринеш. В началото на демокрацията направих едно барче в село. Уж нещата потръгнаха за малко и лека полека започнах да затъвам. Тогава продадох москвича, с който си зареждах стоката, и тръгнах към Италия с още двама приятели. Уж да купуваме коли. Тогава беше 1993 г. и имаше още визи. Аз поне имах 1200 дойче марки. Онези двамата нямаха пари даже за сандвичи. Пристигнахме и започнахме да се оглеждаме. Ужас! Нито език знаеш, нито нищо. А парите си хвърчат. Настана време нито да се върнем, нито да отидем по-нататък. Ако знаеш колко нощи съм спал по канавките.



Спал съм в оранжерии, бани, тоалетни. Не знам къде не съм спал.



Работяга съм и мога много неща да правя, но тук никой не те познава. Защо пък трябва човек, като ме види на улицата, и да ми предложи работа веднага? Ми аз съм чужденец. И така лека- полека почнах. Тук ме вземат да пренеса нещо, там да помагам. Започнах да лепя и плочки, после по строителството. От няколко години си имам свое камионче, с което си върша всякакви кирии, прекарвам си и материалите до строежите и какво ли още не", разказва Ромил. Той е разведен от доста години. Има голям син, който учи първа година в УНСС в София. Момчето му е идвало много пъти на гости в Тор Сан Лоренцо, но никога не е поискало да остане при него и да хване пътя на емигранта.

Ромил живее под наем в доста красива двуетажна къща с голям двор сред екзотични растения. Районът тук е такъв, че много италианци, които живеят по големите градове, си строят вили край морето. Идват за по един месец през лятото или през уикендите. Част от тези вили се дават под наем. Заемат ги естествено българите. В началото наемите били прилични, но в последните години търсенето се е увеличило десетократно и в момента е цяло щастие да си намериш къща за около 800 евро на месец. Ромил като един от първите заселници се ползва с най-високо доверие сред местните. Спазарил е квартирата си само за 500 евро наем. И пак оправдава прякора си - Брата, в момента при него живеят още четирима души. Майка с 25-годишния си син, мъж и жена, които той приютил, след като били останали на улицата.

Въпреки добротата си Ромил няма приятели, а само хора, които имат нужда от помощта му. Затова е донесъл скришом от България няколко приятелчета. Има десетина червени и жълти канарчета, с които споделя всичко. Пренесъл ги е тайно през границата в кутии от натурален сок. Любимите му занимания в момента са или да слуша чуруликането им, или да гледа "Сите българи заедно" по телевизия "Евроком България". По сателит българите гледат абсолютно всички програми.

"В началото беше много тежко, но и някак хората бяха по-чисти. Сега вече нещата тук са разработени. Всички познават българите. Знаят каква работа и за какви пари може да я свършат. Наемат по-лесно. Но, от друга страна, хората станаха по-лоши. Наблюдавам ги тези младите - по цял ден гледат да се карат. Вървят по улиците - храчат, викат на висок глас. Лошо поведение, което прави впечатление на италианците. Не знам как изобщо ни търпят?! ".

Истината е, че търпението се изчерпва, но за това по-долу.

Пред бензиностанцията на централната улица в Тор Сан Лоренцо всяка вечер в петък, събота и неделя се събират множество българи. Тогава от родината пристигат по няколко буса. Те не винаги са пълни с хора, но задължително са натъпкани с чанти и кашони. Пристигат поръчките - чушки, туршии, сланина, месо, луканка, лютеница..... Заплаща се не в български лева, а в евро. Бурканче лютеница от 90 ст. стига до 1,50 евро, ако скоро не е идвал бус. Печалбата на бусаджиите е двойна, а прекарването на храната през нашата граница е разработено доста добре.



Но от 6 месеца срещу българите се води война.



За този период са запалени над 20 автомобила с български регистрационни номера. Официални версии няма, тъй като никой не внася жалби при карабинерите. Неофициалните версии са три. Едната е, че италианците са против българите, защото им подбиват труда с по-ниско заплащане. Другата е, че нашенци превзели един бар в Понеция и казали на италианците да не стъпват там. Те пък решили да им отмъщават. Третата е свързана с дрога. По какъв начин обаче, никой не смее да говори. Бродят слухове, че подпалвачите са двама италианци и циганин от Лом.

На 16 декември в 1 ч. през нощта, докато бяхме в Тор Сан Лоренцо, бяха запалени три врачански коли. По-късно карабинерите само констатираха палежа, натовариха останките на камиони и ги извозиха.

"Не знам какво искат от нас?! Ние си изкарваме хляба с достоен труд. Добре, че запалиха голфа, а не реното, щото тогава щяха да ми кипнат ..... и да ги върна в първи клас", пени се Лило от Враца. Той живее от 7 години в Италия. От 7 месеца има момиченце. Прекрасната Памела весело се върти в ръцете на баща си, докато той разпалено обяснява как точно трошат прозорците и хвърлят вътре бутилки със запалителна течност.

Лило се занимава със строителство. За едно е сигурен - не колата, а ако искат и главата да му запалят, но не вижда бъдеще в България. Дори и когато се напие, не мисли, че има сила, която да го върне в родината. Въпреки декемврийския ден цялото семейство на Лило е излязло на двора на къщата и се радва на тиренското слънце.

Съседката леля Евелина чат-пат си протяга врата през оградата и се закача с детето. Тя е пристигнала също преди 7 години от видинското село Кутово. Лекият ветрец весело развява сушените червени чушки от Кутово.



Носталгията по родния край се прогонва и от дузината буркани с туршии



и връзките кромид и чесън лук. Няма българска къща, която да не се възползва от преносната търговия на бусаджиите. Хем излиза по-евтино, хем човек не си дава труда да си мени навиците.

Евелина е на 45 години и е тук с цялото си семейство - мъж , дъщеря и син. Първо в Италия пристигат със съпруга си, който е добър автомонтьор. Лека-полека нещата им потръгват и сега нямат никакво намерение да се връщат.

"Обичам България, но Италия ми даде живот. Както искате го разбирайте. Ако не бяха лекарите тук, сигурно щях да умра. Направиха ми много сложна операция от гуша, и то без нито една стотинка. Сега безплатно ми дават и лекарства за по 100 евро на седмица. Ако се върна в България, сигурно ще умра. Откъде там мога да изкарвам пари за това лечение. Нали всичко там се плаща двойно и тройно", реди Евелина. От време на време се протяга и гали Джовани. Малко кученце, което според нея разбира три езика - български, италиански и влашки. Евелина чисти няколко италиански къщи. Взема средно по 5-6 евро на час. Една къща се чисти за около 6 часа. Момичето й работи като сервитьорка в пицария, а момчето е по строежите. Четиримата си докарват прилични доходи. Всеки си има кола. Темата за връщане в България изобщо не присъства в разговорите им.

По цялата улица във вилната зона на Тор Сан Лоренцо се чува българска реч. За разнообразие и малко румънска. Поляците пък се броят на пръсти. Хората не коментират изобщо присъединяването на България към Европейския съюз. Интересува ги утре да има работа.