Така ни се е стекла съдбата, че Западът, ако е идвал насам, е било за кратко и по работа, а Изтокът се е изсипвал за дълго и по други причини - кеф ви иго, кеф ви присъствие, кеф ви дружба...

Византия, Османската империя, Съветският съюз - с тях сме си имали вземане-даване сума ти векове. Кое е било повече - вземането или даването, не може да бъде уточнено в такава къса статия. Важното е, че сме опознали Изтока, поне близкия ни, добре. Западът ни е бил по-неясен. Хем привлекателен, хем прекалено акуратен някак. Хем лъскав, хем хладен. Хем става за ортаклък, и още как - богат е; хем табиетите му други - не мож



му хвана системата на рушветите...



В литературата ни тия чувства изобилстват. Факт е, че първоначално младата ни нация е гледала към Европата като към някакво напредничаво цяло, което следва да въздаде справедливост по тия изстрадали земи. После е започнала персонификацията - този е наш, щото помага; онзи е подлец, щото пречи. Вазов например, като истински патриот, е възвеличавал Гладстон и бичувал Дизраели според това кой е способствал за откъсване от назадничавата Турция и обратно.

Народният поет се е посмутил, когато се е наложило да наругае "Европата", пречеща на България да стане по-голяма. Пък България е воювала в един екип с довчерашния си враг - Турция. Посмутил се е, но нали е за Отечеството - наругал я е!



Там в солунския край, по голите хълмища,

развяват кървав стяг веч битите пълчища,



що Запад ни прати. Там варварите нови,

носачи на "дум-дум", на срам и на окови,



разпънали са стан, герои на позора,

очаквайки във страх на наший гняв напора!



Европо, на духа човечен жрице дивна,

о как си в тоя вид зловеща и противна!



На моя слух звънтят словата ти прекрасни,

делата ти са пък по грозота ужасни!



На всяка вяра, блян крилата ти пресече!...

Във кой кумир, в кой бог да веруваме вече?



Януари 1916 г.



Младият по време на Втората световна война пък поет Александър Вутимски направо така я и нарече Европа - "Европа-хищница"!



Какво, че тоя въздух тук са дишали

Рембранд и Хус, и Кант, и Достоевски?

Със щик Европа сочи убедително

на своята култура и прогреса си.

Гневът на трагичния Сашо Вутимски е смес от пролетарски негодувания. И вероятно е галел слуха на унижените и оскърбените, защото не си поплюва, а клейми уплашената от Хитлер и Сталин Европа:



И ето, ти изплащаш греховете си.

Забравила, че има справедливост,

разглезена, изтънчена и алчна,

ти смучеше злато от континентите.

Обираше фурми и диаманти,

какао, плодове, желязо, въглища,

подхвърляйки едно мизерно су

в очите на товарния добитък -

на твоите работници, Европа.



Даа, и такива настроения е имало. И все пак прекрасният наш лирик, отишъл си трагично рано (1919-1943), също не се оказа прав. Европа оцеля и след Хитлер, и след Сталин, и колониите си освободи, и помощи им праща сега, когато вземат да си изясняват отношенията като Сомалия и Етиопия. Такива са парадоксите на всяко холерично пророчество:



Сашо умря млад, а Европа не загина;



тъкмо напротив. Макар че той я стягаше за общо погребение със себе си.

Но мене ти уби, Европа-вещица.

Над твоите котли със кръв и злато

аз дишах алкохолни изпарения.

Танцувах, пеех, пишех стихове.

И ето ме сега по-стар от тебе,

и като тебе застрашен от гибел.

Вутимски е поет прекрасен. Ако не беше дишал въпросните по-горе изпарения така неумерено, може би щеше да дочака изявлението на Чърчил от 1946, в което дебелият англичанин призова за създаване на Съединени Щати на Европа. Или декларацията на Робер Шуман, с която започна обединението въз основата на въглищата и стоманата, през 1950-а...

Българинът не се е боял от Европата чак толкоз за хляба си.



Боял се е за морала си.



Това добре е усетил Добри Войников, угрижен от новите моди още преди Освобождението. Още в предговора на "Криворазбраната цивилизация" той споделя тези свои притеснения:

"Подобен на маловръстно дете, нововъзрождающий са народ има слабостта да са досягва повече до ония неща, които бият повече на очи.... Много пъти най-добрите, най-нравствените начала са взети наопаки, разбрани накриво. От това вместо морал или благонравие в тях се вгнездява деморализация, разврат; вместо искреност, братска любов и привязаност - гордост, презрение и ненавист; вместо задружност и съгласие - раздор и разединение; следователно вместо развитие - затъпление и заблуждение(...)

Действително у тия новосвестявани народи облеченият с по модата панталони и герок, с часовник и кордон, на една ръка с преметнато пардесю, а в другата бастунче, с ръкавици и лъскави чепици, ако знае и две-три френцки или немски, минува за образован човек - разбрал света. Тъй и една жена, нагиздена с по модата кокошат костум, перест палтон, с изпърчени по последнята мода коси - кок или букли, - с над вежди или навръх капела, с прещипнати чепички, опънати ръкавички, копринена омбрелка и покачен с дълъг кордон злат часовник, е съща мадама или демоазела. А мъж и жена, заловени подмисца на разход, са вече върха на цивилизацията.(...) Тъй имали европейците и тъй живеели, затова и ний, за да бъдем като тях хора цивилизовани, тъй тряба да имаме и тъй да живейме."

Войников обаче не насочва стрелите си срещу самите европейци, а



срещу сляпо подражателните нашенци.



И за да ги засрами, им размахва най-важното в европейското самочувствие - икономическия фундамент, който на българина липсва. "Ама европейците знаяли да правят фабрики и да вадят сякакви хубави, лъскави, красиви работи - нека ги вадят, а ний ще си ги купуваме скъпо-скъпо и с тях ще са красим. Сетне тий знаяли да правят вапори и железни пътища - нека ги правят, а ний ще им плащаме и ще са носим."

Един нашенски персонаж, усетил силата на икономиката, тръгва по-сетне към Европа, нагърбил дисагите с мускалите. Но него Алеко го е описал добре, нам остава само да наточим перата и да видим кой как тръгва днес.

Преизпълнени сме с надежда най-саркастичните пера да останат безработни.