В детството ми в Плевен, в махалата около хан "Бъркач" и горната черква, велосипедната работилница "Шампион" на дядо Христо Пъшев бе нещо като информационен и развлекателен център на дечурлигата от моето поколение. Първа причина за това бяха, естествено, самите велосипеди: майсторът имаше навика като поправи някоя повреда, да извика момче от компанията и да го изпрати "на проба". Втората: приятелите на бай Ицо, които се отбиваха и се заседяваха на приказки. Обикновено това биваха стари музиканти и летци, защото общоизвестните две страсти на майстора бяха именно музиката и авиацията. Беше служил техник в "аеропланните войски" и още посвирваше по сватби. Излъскана до блясък флигорна украсяваше и самата работилница. Понякога надвечер в двора се събираха такива антики като него, всичките с инструменти под мишница и над квартала се извиваха романтични стари парчета, а съседите зарязваха телевизорите и слушаха до среднощ, насядали по стълбищата. Накрая самият бай Христо изсвирваше военния сигнал "отбой" и всички със съжаление се отправяхме да спим.

Между всичките тези



веселяци и зевзеци, сладкодумци



и, както намекваха бабите, знаменити градски любовчии се отделяше бойният пилот Станко Бочев. Носеше се спретнато и с особен шик сред небрежното провинциално общество, говореше сериозно и правилно, не обичаше тютюневия дим. Когато не разказваше спомени от Европейската война, провеждаше с нас беседи за ползата от бръсненето - как избръснатият мъж изгодно се отличава от останалите и как трябва да се използва времето за бръснене, за да подреди човек задачите си за деня. Бяхме още момчурляци, съвсем голобради, но той ни подготвяше за живота ни на утрешни мъже. Историите от фронта бяха неизчерпаеми, но в тях вечно имаше някакви технически отклонения, в които те с бай Христо спореха разгорещено и сипеха термини, отегчителни за нас. Понякога над квартала с гръм преминаваха реактивни изтребители от въздушното училище в Долна Митрополия и двамата изскачаха на двора, дигаха очи към небето и после многозначително кимаха с глави, без да коментират нищо. Всички се взирахме нагоре, почти винаги успявахме да видим самолетите - бяхме се научили да гледаме напред, защото те изпреварваха собствения си звук. Но те бяха част от техния свят, не от нашия...



Запомнил съм историята с "бюлетините"



(бай Христо казваше "билютини"). По онова време имало практика да се хвърлят от самолет листовки с всякакви призиви и патриотична агитация.. Ньойският договор забранил на България да поддържа военна авиация и част от бойните самолети били укрити в отдалечени села, сред купи сено и царевичак, в запуснати уж стопански постройки. Безработни пилоти и механици, съкратени от осакатената от същия договор армия, в строга тайна ходели да ги наглеждат, а понякога, когато особено ги засърбявали ръцете и страстта за летене ги надвивала, избутвали някоя машина на селското пасище и се вдигали в небето за някое и друго кръгче.

Но случката с "бюлетините" има по-друг сюжет. Според двамата събеседници било по времето на "бежанския заем", когато в България събирали средства за сънародниците, стекли се в отечеството от останалите под чуждо владение земи. Когато разказвах това на Генчо Стоев, той ме поправи: "Бежанския заем" българското правителство е взело от чужбина, а не е събирало сред населението, това трябва да е била някаква друга, най-вероятно местна акция.. Генчо е тракиец и подробностите по това спасително преселение са му добре известни. Така или иначе, от една плевенска банка поръчали на бай Станко да излети и да разпръсне от въздуха над по-големите селища "бюлетини" с призив за дарения в полза на бежанците.

Работата трябвало да се свърши за ден, ако може и за половин - преди някой сръбски или румънски шпионин да засече полета и да се обади на контрольорите на Антантата в София. Натоварили скришно отпечатаните листовки и пилотът излетял наистина от селско пасище. Няколко пъти кацал и се вдигал, приемал гориво и печатни материали, разпръснал ги по дадения му план. Заедно с него в един от полетите била и млада плевенска учителка - точно тя "изпуснала" пачка "бюлетини" над малкото, глухо никополско село Коприва, което въобще не фигурирало в плана. Станало й лошо или нещо такова. Това не би се забелязало дори, но след дни в банката се появили кметът и един свещеник и представили списък със събраните в селцето помощи. На въпроса откъде знаят за акцията попът отговорил:



"От небето"...



Но защо ви разказвам това?

Научих за семейство български цигулари от Швейцария, млади хора, които били редовни дарители по призивите за помощ на болни деца, за операции и лечение в чужбина. Гледали българските телевизии по спътниковата връзка, записвали си банкови сметки и, според възможностите си, превеждали от своите франкове. Помислих си, че и при тях зовът за помощ идва буквално от небето...

Нещо подобно ми рече Генчо Стоев, когато в автобуса за Солун, за да убием времето, му разказвах за пилота и механика от работилница "Шампион", за селяните от Коприва, за многозначителния отговор на свещеника. Генчо се засмя. Елегично, замислено, но се засмя: "Всеки призив за милост и състрадание - каза той - винаги иде от небето. Това е нещо като небесна поща. Писмата й никога не се губят..."

Добрата новина е, че и днес хиляди хора ги получават. И отговарят.. Просто да не повярваш след всичко, което десетилетията направиха с нас. Но се случва...