-------

През последните 11 години актрисата Доротея Тончева е директор на театър „София". А на сцената му е повече от 33 години, изиграла е над 75 роли. Сред тях са: Джени в „Опера за три гроша" от Брехт, Клер в „Деликатно равновесие" от Едуард Олби, Ирина в „Три сестри" от Чехов, Ксантипа в „Последната нощ на Сократ", Светла и бабата в „Животът - това са две жени", Мария във „Всички луди ме обичат" от Стефан Цанев.

-------



- Г-жо Тончева, вие сте един от доайените на театър „София"? Имате повече от 75 роли. Кой миг ви е най-скъп?

- Щастливите мигове са най-важното нещо в живота на човека. Засега най-открояващото се, което се случи в последно време, е бенефисът, който направихме в театъра по случай моята 60-годишнина. Научена съм да се радвам на нещата в живота и не съм очаквала, че ще мога да събера за една премиера толкова много приятели, толкова много хора, в които сигурно съм оставила някаква позитивна енергия. Когато бях по-млада, емоциите са били едни, сега, като помъдрях - са други. Имало е и неприятни неща, както във всеки човешки живот. Но понеже моят живот е в театъра, а и извън него не е чак толкова любопитно, всичко е като в едно семейство. Хубавите мигове са били моите дъщери, когато съм ги раждала, когато съм ги отглеждала, когато са ми създавали прекрасни моменти. А в театъра - тук аз си градя нещата и когато нещо се е получило, искрено се радвам. Радвам се, че през тези години имах енергия и устойчивост да защитавам не само себе си, но и цялата трупа на театър „София". Не е малко да доведеш такъв огромен институт до едно убежище, което създава изкуство, до един храм, където работят много хора и трябва да се чувстват комфортно. Ние артистите сме като децата. Ако не ни дарят с любов, изпадаме в паника, в апатия и сме много лесно раними. Тъй че тази мисия падна малко на мой гръб - да отглеждам младите си колеги и да имат тази приемственост, която аз съм получила от големите актьори на българския театър в онези времена.

- Кого цените като майстор?

- Може би ще пропусна някой, но основните хора, които са ми дали много в тази професия, са Апостол Карамитев, Методи Андонов, Георги Георгиев-Гец, Олга Кирчева. И до ден-днешен изпитвам чувство на преклонение, чувство, което за съжаление е изчезнало малко в това консумативно време.

- Зад гърба ви са над 75 роли. Имате ли любими сред тях?

- Така съм устроена, че не обичам да се връщам много назад във времето. В момента любимата ми роля е тази на бабата в пиесата на Стефан Цанев „Животът - това са две жени". Може би защото много дълго я чаках, за да узрея за нея, може би, защото навремето аз съм играла младата жена с една много силна партньорка като Емилия Радева, това ме смущаваше дълги години, за да понеча да се хвърля в тия дебри, в които чак сега, след няколко представления, вече почвам да се усещам щастлива. И това е хубавото в нашата професия, че не знаем какво ще ни се зададе. Дали ще имаме същата тази възможност по-нататък във времето, но в този миг, докато съм на сцената и докато играя тази баба, аз ще изпитвам радост и щастие, защото се чувствам уверена и съм убедена, че добре съм си свършила работата.

- Ролята на режисьорите във вашата работата?

- С чувство за хумор мога да кажа, че това е неизбежното зло в работата ни - и в театъра, и в киното. Без режисьори не може да има спектакъл, защото те са мозъкът, те са двигателят. Имала съм щастието да се срещна с много режисьори, но никога не съм била любимка на един режисьор. Общо взето, съм работила с всички големи режисьори в българския театър и в българското кино. И ако сега съм такава, каквато съм, това е благодарение на това многообразие и на моите срещи с тези хора. В киното съм работила с Методи Андонов, с Въло Радев, с Бинка Желязкова, а в театъра - с Леон Даниел, с Вили Цанков. Един човек, на когото не мога да не отдам дължимото, е моят професор във ВИТИЗ, проф. д-р Кръстю Мирски - невероятен ерудит, който ни научи да мислим, потопи ни в други дебри, в друго познание. Защото един актьор, ако остане на мисленето си и на славата, която спохожда немалко хора в ранните им младежки години, и ако спре да се развива мисловно и духовно, той просто остава на едно ниво, което много лесно го изхвърля зад борда. Защото публиката не прощава. Тя е най-великото нещо и най-големият звяр в нашата професия. Тя може да те издигне на пиедестал за секунди и може да те срине пак за същите секунди, ако ти не си честен спрямо нея, ако не даваш всичко от себе си.

- Театър „София" стана на 40 години... Как си представяте бъдещето му?

- Това е доста сериозна възраст в един човешки живот. Годините не са малко. Може би така, като мисля за себе си, престъплението на театралната реформа даде огромен отпечатък върху много театри, защото те се разрушиха. Не стъпиха на това, което имат като биография, като състави, като екипи и тепърва започват от нулата. В нашия театър успяхме да съхраним това ядро, да се съпротивляваме да не ни помете тази вълна, този ураган. Затова сега при нас е по-лесно, защото машината е смазана. След Народния театър това е един от най-големите театри. Този сезон обновихме състава с четирима млади колеги, както ние им казваме: „децата, които сега трябва да отгледаме" и, „които ни заразяват с тяхната енергия", а пък ние сме длъжни да им предадем нашия опит. И мисля, че те започнаха добре да се вписват в състава на театъра. Факт е вече премиерата на „Ромео и Жулиета". След нея трябва да довършим „Албена", която спряхме в един етап по средата, защото решихме, че трябва да направим нещо много по-съществено от този спектакъл - да обновим салона на театъра, защото беше в окаяно състояние. Разговарях и с режисьора Пламен Марков, който обича театър "София", има афинитет отново да повтори присъствието си тук, което е хубаво. Имаме планове за съвместна работа и с режисьорката Възкресия Вихърова, която представлява друг тип мислене. Ако успеем да направим и това до края на сезона, ще можем да говорим за един успешен сезон.

- А не ви ли доскучава професията понякога? Едни и същи роли по много пъти... Как се забавлявате?

- О, забавляваме се достатъчно. Всеки персонално има свой избор за такива неща. Например на самото юбилейно представление, което направихме с усилията на целия театър, решихме, че ще шества духът на хумора, на артиста, че няма да се вземем на сериозно. Всички облякохме костюми от гардероба, който както се харесва. Имаше сценарий, но всички с общи усилия репетирахме този т.нар. юбилеен концерт и смешното беше на финала, когато една от нашите дами - помощник-режисьорка, се появи да обявява цветята в такъв ретро костюм, с такава перука, че ние дори не можахме да я познаем. Когато разбрахме кой обявява цветята, всички на сцената щяхме да паднем от смях, защото най-малко от нея очаквахме, че ще бъде така дегизирана и при това с такова чувство за хумор. Сещам се, че докато репетирахме „Животът - това са две жени" моята партньорка Койна Русева често, когато си забравяше думите, в съзнанието ми изскачаха нейните реплики, а не моите, защото преди 22 години съм играла нейната роля. Такива моменти винаги съществуват в театъра. Ако някой може да заснеме това, което става зад кулисите, ще излезе великолепен филм. Общо взето, сме едно семейство.

- Каква е вашата роля в живота извън театъра?

- Ами аз живея с драматурга на театър „София" - Стефан Цанев, така че всичките проблеми, които съм натрупала тук през деня, обезателно трябва да ги споделя с него, за да си очистя мисълта и да получа евентуално някой съвет. Просто едноличното решаване е много опасно. Човек трябва да си сверява часовника с хората, които уважава и на които вярва. Мога да кажа, че ми е най-хубаво, когато свърши сезонът и отида в къщата в Балчик, където вече не мисля за театъра, не мисля за нищо. Само се радвам на тревичките и цветята, на дръвчетата, на децата, които се събират около масата и тогава акумулирам хубава енергия. Обичам този град и неговите хора, които не ме познават, и когато сутрин излизам, ми казват: „Добро утро! Как спахте?Имате ли нужда от нещо" В София живея в един 14-етажен блок и не си знаем съседите, не си казваме „Добро утро", защото не се познаваме. Тъй че най-хубавото е, когато пукне пролетта да почна да мечтая как ще отида в Балчик при моите хора.