Не е нещастен случай, типова смърт е, ако изразът е допустим. Със сигурност не е последна. Ще има друга, която ще се помни до следващия пожар. Като този в Айтос на 29 януари 2007 година, когато умряла Ф.

Било ветровита сутрин. Свирело през процепите на бараката от фазери, ламарини и щайги за покрив. Четирите деца на 23 годишната Сийка скимтели от студ и глад. Най-големият - шестгодишен - ги успокоявал, че идва хлябът. Затова била излязла майка им. Все пак можел да ги стопли. Запалил вестниците, с които били запушени процепите в бараката. Вятърът раздухал огъня, пламнали стените. Децата се изплашили и хукнали навън. Вътре останала деветмесечната Ф. Не можела още да ходи, а и била увита в парцали. В дробчетата й нахлул въздух, задушавала се, не могла да кашля, не могла да изплаче. Не е разбрала какво става; никой не знае какво е почувствала. Но всеки, който се е изгарял, може да предположи каква е била болката. Огънят бързо обхванал Ф. - най-напред лицето и дланите, после коленцата и накрая гърдите. Срутила се бараката, която така и не била угасена. Нямало път за пожарната. От Ф. оцеляло малко. Когато майка й се опитала да я вдигне от пепелището, ръчичката на детето се счупила и започнала да се рони.

Човек никога не умира изведнъж, особено пък при пожар. Задушава се, губи съзнание с вдишването на горещ въздух или при изгарянето на големи части от кожата, но жизнените функции не спират внезапно. Всяка клетка, до последната, се бори за себе си и докато не се изпепели, предава на другите защитен позив. Ако може, да оцелеят. Разбираемо е: дори и сама, клетката все пак е била в организъм.

Такъв позив е и смъртта на Ф.: предупреждава за състоянието на държавата и обществото, колкото и малко иначе да е била в тях, колкото и незабележимо да е протекъл деветмесечният й живот. Но как реагират те на това жестоко предупреждение?

Никак. Вече са свикнали, вече сме свикнали.



И как да не свикнем?



Ф. е цигане от гетото на Айтос: градче, забележимо с нелепото си местоположение, което изнервя шофьорите, задръствайки със светофара си пътя за морето. Една тема, на чието обсъждане у нас за година се посвещават далеч повече страсти, страници и съвещания, отколкото на смърти като тази на Ф. Пък и тя съвпадна с далеч по-важната кампания, която иска да покаже единството на обществен интерес и държавна политика за защита на осъдените в Либия. Ала когато деца гинат в България - сами като Ф. в коптори - лентичките "Не сте сами"подсещат за ширещото се лицемерие и в държавата, и в обществото. Защото се демонстрира грижа, чиято безпомощност се извинява с нечия зла воля и отклонява възмущението от това, че тук нещата си вървят както си ги знаем. Ама пък там Кадафи какви ги върши...

В това отношение българското общество е още племенно. То не е престанало да вярва в чудодейната сила на думите, особено когато е организирано от държавата да защитава липсващото й достойнство и да решава великите й проблеми. А Ф. е малка - само на девет месеца.

Затова смъртта й не засяга пряко никого. Нито общинските служби, пожарната и полицейското управление, нито агенцията за защита на детето и комисията за борба с дискриминацията, нито министерствата на труда и социалната политика, здравеопазването, образованието и вътрешните работи, нито стотиците фондации, които разписват проекти и усвояват средства. От всички тях не са се намерили и петдесетина души за изпълнение на ей този сложен проект, който от средата на ХIХ век е рутинен в европейските държави: да обиколят гетата, да се опишат опасните коптори, да говорят с родителите, да планират действия при пожари, да преброят децата в риск за живота. После други да носят храна на малките, да ги къпят и чистят, да събират застрашените в ясли и детски градини. А там да им четат приказки...

Мечта е, но така се разбира, че за смъртта на Ф. виновни са не само майката или малките, подпалили огъня. Но не по-малко виновни са хиляди държавни и обществени дейци, чието размиване в масовката скрива отговорността за несправяне с действителната им работа. Затова хиляди като Ф. са без бъдеще и



имат всички шансове да умрат в пожари,



да се удавят в канали и язовири, да бъдат пребити от родителите си, да бъдат продадени за органи и осиновяване, да не знаят да говорят, да не могат да намерят пътя за вкъщи, да не стъпват в училище. Поради което може да се твърди, че Ф. се е отървала щастливо от предопределението си.

Въпреки това надеждата, че нещо може да се промени за тези хиляди, е причината, поради която си струва смъртта на Ф. да бъде описана в цялата й кошмарност. Обществото и държавата понякога трябва да се засрамят и уплашат от себе си като от съучастници в серийни убийства в условия на престъпно бездействие. Което подсеща, че освен да съдим мъчители на български сестри в Либия, може да се опита със съдебни дела срещу бездействието на задължените да се грижат семейно и служебно за Ф. Може би така краткият й живот и ужасната й смърт ще има по-друг смисъл.