-------

Божана Апостолова е поет, издател, притежател на голям полиграфически комплекс. Автор е на 8 стихосбирки и автобиографичния роман в две части "Делнична библия". Носител е на наградата "Пловдив" и "Златен ланец" на "Дневен Труд". Издателството й "Жанет 45" е издало неколкостотин книги от български автори, за което тя си спечели прозвището Майка Тереза на българската литература.

На среща в едно кафене се чудим дали да пием и да критикуваме, или само да критикуваме.

-----



- Божана, пийни едно вино, за да кажеш нещата както са, а не като за интервю.

- Не ща, защото на мен ми трябва малко, веднага ме хваща. И без вино съм приповдигната.

- Е, защо твърдиш, че сегашната ситуация е доубиване на българската книга?

- Заради новия закон, който на практика блокира търговията с книги на консигнация.

- Консигнация е да си дадеш книгите като издател на книжаря, а той да ти плати, когато ги продаде, нали така? Сега защо не може?

- Досега можеше, беше така. Предварително се плащаха много малко книги, които "вървяха" добре. Примерно "Хрониките" на Стефан Цанев. Сега нещата са различни. Търговецът трябва да плати ДДС още когато вземе книгите. Забравя се, че търговците на книги не са последен клиент. И че това е търговия, но не само търговия. Последният клиент на практика е читателят. А и книгата не е като салама, не е като тоалетната хартия, макар че и тук е хартия, и там.

Забравя се, че книгата е и дух. Без дух хартията е мъртво нещо. За мене законът за ДДС директно орязва главата на книгата.

- Защо?

- Защото гледа на книгата само като на стока. Нямам нищо против, тя е и стока. Но е и важният инструмент на една нация, за да може да я съгражда като умна, достойна, жива... Затова е трябвало министрите и депутатите да се замислят, когато приемат този закон. Не са се замислили.

- Добре, обясни как е на практика. Кое ти пречи?

- Пречи ми, че аз вече като издател съм длъжна да пусна фактура, а търговецът е длъжен да плати ДДС. Това става веднага. Тоест държавата си взима предварително ДДС-то от нещастната българска книга. Но на търговеца това не му харесва и не взема книги. Защото преди ДДС-то държавата си го вземаше чак когато стане реалната търговия, тоест когато клиентът купи книгата. Представяш ли си колко трябва да е обедняла нашата държава, за да посегне на духа!

- Прави непродаваеми българските автори, така ли?

- Разбира се! С много редки изключения, на две-три известни вече имена. Сега аз пускам на търговеца фактура, задължена съм. Но когато продаваш българска литература, тиражите са много ниски, хората не купуват масово, предпочитат библиотеките. Е, представи си тези, които вземат книжки от млади български автори, примерно, пък и стари. Първо трябва да си внасят ДДС-то предварително. Второ - държат ги в книжарницата или на улицата, не успяват да ги продадат. И след няколко месеца ми ги връщат, малко поомърляни, разбира се, но хайде, да не придиряме. Тогава аз трябва да пусна кредитно-дебитно известие, за да може държавата да върне предварително взетия ДДС. А нали разбираш, че целият този шантав процес, за да се извърши, трябва нова бюрокрация. Книгоразпространителите трябва да назначат нови счетоводни бройки. Само си представи - ако издаваш 100 книги, това означава 1200 фактури, 1200 кредитни известия, 1200 договора. Но ти не издаваш само нови книги. Аз например съм издала към 500 - това означава цялата процедура и за всички стари книги. Търговците се видяха в чудо и взеха да измислят варианти. Примерно вземат книгите и за да не им се пуска фактура, го нарекоха това "отговорно пазене". Но при отговорно пазене стоката не може да се продава. Или мостри. Но какви са тия "мостри" - по 50 бройки от 500 книги. Изобщо хаосът става пълен. А разпространителите взеха да искат по 45 % отстъпка, ние, издателите, съответно трябва да вдигнем цената на книгата по тази причина и книгата става непродаваема. Кой печели - никой! Най-малко читателят и писателят. Работата е шантава. Съжалявам за думата, но е така. Само човек, който не мисли, може да докара българската книга до такова дередже.

- Това не е ли изискване на ЕС?

- Не! Те нямат изискване данъкът да се прибира предварително. Виновни са нашите законотворци. Вместо да махнат ДДС за книгата изобщо, за да погледнат българина в очите и да му кажат: "Ей, българино, ако имаш висока професионализация, ще бъдеш щастлив - затова чети книги, купувай ги евтино!", те правят тъкмо обратното. Така че много моля и президента, който чете доста, и Сергей Станишев, и всички депутати, които не са се замислили какво правят, да отстъпят крачка назад. И да върнат нещата към по-приемлив вид. Иначе ние им ставаме съучастници в убийството на книгата.

- Значи, вместо да махнат т.нар. данък убиец - ДДС, за книгата му туриха и помагач.

- Да. Вместо да се запази статуквото, се отиде към по-лошо. Направо е ужасно в момента. Трябва да призовем всички издатели, всички колеги, всички писатели да се изправят срещу парламента. Да махнат този данък за книгата, особено предварителното събиране на ДДС. Как ще създадеш нови имена? При това положение е невъзможно. Че никой не знаеше и Георги Господинов, преди аз да го издам. А сега е преведен вече на много езици. Книжарите не искат нови имена, не щат непознати... Ами по-елитните книги? Примерно един Цветан Стоянов как да го продам? Книжарят казва: Клиентите ми искат любовни романчета, какво ме занимаваш? Е, литературата като ядене на пуканки ли ще стане?

- А ти защо се гърбиш с това? Като мисия ли го гледаш? Нали си имаш бизнес, защо не си гледаш бизнеса?

- Защото аз самата пиша. И стихове, и проза. При това не от вчера, а много по-рано. Още през 1976 г. издадох първата си книга в "Христо Г. Данов". Правя го, защото добре познавам колегите по перо. И знам, че трябва да им се помага. Има такива, които не могат да се впишат, не могат да се адаптират... Устроени са така, че примерно могат само да създават хубава поезия. Е, такъв човек, ако искаме да имаме авторитет, да имаме високо чело като българи, не трябва ли да го пазим?... Това ме накара да почна да помагам. Издавам доста. Имам и добри редактори - Георги Господинов, Тома Марков, Борис Минков. Също и добри рецензенти - Христо Карастоянов, Катя Йосифова, Николай Заяков от Пловдив. Това ми прави и книгата по-скъпа, защото плащам на рецензентите и редакторите.

- Пак по тази мисионерска причина ли се закани да даваш големи награди за литература? Примерно заяви, че ще увеличиш финансово наградата "Иван Николов"... В какво виждаш ползата от това, не са ли много вече?

- Бе, понякога се съмнявам. Дори си задавам въпроса имат ли хората нужда от стихове? Въобще от книги? Но ето - аз издадох своята "Делнична библия" - и пратих 20 тома в Народната библиотека. Десет с твърди и десет с меки корици. Ами те не се задържат в библиотеката! Проверих - четат се! Което какво значи - има хора, които искат да четат.

- Затова реши да стимулираш?

- Да. Наградата е глътка въздух за писателя. Той, като вземе 5 или 10 000 лева, се освобождава. Може да не работи известно време, да пише, ако е талантлив. Ето, от Станка Пенчева получих писмо след награждаването. Тя ми пише - "Божана, ти си много щедра. Плика като хванах, първото нещо, което си помислих, е - ще мога сега да си купя лекарства до края на живота. Дойде време, в което обръщаме внимание на тези гадни финикийски знаци повече, отколкото те заслужават." Така че имат наградите и такава страна. Представяш ли си? Станка. Поетеса, която 50 години пише. Аз съм се обяснявала в любов с нейни стихове! Или Иван Методиев, който занесе за пръв път пари в семейството си, когато взе награда.

- Лека му пръст...

- Бог да го прости. На писателите трябва да се помага.

- Ти затова ли организираш разни пътувания? В Турция отведе десетина поетеси наскоро...

- Да, искам да срещат талантливи българи в чужбина! Имаме таланти. Трябва да ги тръбим, хората да ги виждат, да ги знаят. Защо сме такива йезуити българите? Защо се премълчаваме? Най ми е било мъчно, когато хората ме гледат като отворен джоб, а не като човек, чиято взаимност е ценна за тях и по друг начин.

Но има и такива - дадеш му два пъти парчето луканка, а той - вместо да ти благодари, те намрази, защото не си му дала на третия път...

- Е, това е манталитет. Дано покрай ЕС се поотърсим от него. Как мислиш, ще има ли още едно възраждане за нацията?

- Да, обаче много бавно и трудно. Изгубихме много време. Много кражби имаше, много мръсотия. Аз лично още изпитвам ужас, когато някой човек, примерно като Петко Арабаджиев, е инициатор на наградата "Достоен пловдивчанин". За да даваш такава награда, трябва да си бил достоен. Познавам много хора, които ми се оплакват, че им поръчал нещо, пък не им платил - строеж, нещо друго. Е, не може така. Как ще даваш награди при такова положение? Достойният пловдивчанин трябва да получи наградата от достоен човек. Макар че и богатият може да се осъзнае - трябва да му дадеш тази възможност. Аз съм последователна през всичките 17 години. Поемам си риска и си го нося.

- От "Делнична библия" личи, че бая си препатила в детството...Вярно ли е всичко?

- Вярно. Баща ми беше инвалид без два крака. Ходел е на ръце. И умря на 33. Майка остана вдовица на 27 г. с три деца. Но знаехме какво е достойнство. Страшни случки имаше.

Веднъж баща ми и брат ми - бил е на 9, стоят на една врата. А баща ми по-нисък от брат ми, нали е без крака. Иначе с широки рамене, красавец беше. Минава една възрастна жена, води за ръка детенце. Като ги вижда двамата, се умилява, бърка в чантата, вади стотинки, вади и по ябълка. Подава на брат ми, подава на татко. А татко ги връща и й казва: "Не ме гледайте, че съм без крака. Имам три деца, но успявам да ги гледам." Това достойнство го пожелавам на всеки българин. Той умря, когато бях на 7.

Брат ми разказа и друга случка. Евакуирани сме в едно село - Цар Асен. Там няма работа. Ако има някоя баба да й тече покривът, баща ми скача, само с ръце, и го оправя. Но колко покрива текат? Случи се - два-три дни не сме яли нищо. И петимата. А е зима - сняг, студ. Понякога някой добър човек ни донесе нещо за ядене и това е. Баща ми каза: "Сега ще направя една Господова супа". Една бабичка ни донесе две шепи брашно. Не стигаха дори за една питка. Той каза на мама - омеси тази питка и ми дай четвърт. После я накара да донесе две керемиди и да разчисти снега отвън. Направи капан за врабчета. Съединяват се двете керемиди и се дърпат с нишка. А ние гладни и зяпаме от прозореца. Баща ми учи мама да вземе чаршаф, да увие "плячката" и да я внесе вкъщи. Направихме супа, три дни я ядохме.

Чудя се сега защо толкова храня врабчетата, а то имало да връщам борч.