Преди седмица Георги Каприев постави остър въпрос: "Има ли България изобщо нужда от собствени университети, или е много по-разумно талантливите младежи да бъдат изпращани там, където думата "университет" има собственото си значение?" ("Сега", 05.02.2007). Въпросът е дълбинно политически, изглежда провокативен. Той хвърля съмнение не толкова в нуждата от университети, колкото в способността им да дават висше образование на талантливите ни младежи. Зад него стои известният исторически парадокс, който ура-патриотите трудно решават без конспиративни теории: Как нашият славен и умен народ се е докарал до жалкото положение, в което е?

Въпросът е стоял и пред първите дейци на българското висше образование от края на ХIХ век. Отговорът е ясен: поотделно или в съдружие държавата, общините, дарителите и семействата изпращат в чужбина талантливи в науките и изкуствата българчета, за да се образоват в университети, чието откриване и поддържане е кадрово, финансово и морално невъзможно. Това се отнася за почти всички дисциплини, но засяга най-вече тия, които не могат без скъпо оборудване, богат библиотечен фонд и подготвени преподаватели: медицина, природни науки, инженерно-технически специалности, архитектура, агрономство.

Едва след поколение обучени в чужбина български стипендианти и с помощта на чужди специалисти се откриват сравнително добри възможности за университетско обучение и изследване. В това търпеливо изчакване преди всичко личи възрожденската отговорност към науката, съобразена с националните възможности и държавните нужди. Тя се запазва дори при радикалната политическа смяна след Втората световна война в контролирания според новите икономически и идеологически виждания ръст на студентите и откриването на нови специалности. Има строга политика при приема, който не надхвърля 40% от завършващите средно образование, за да гарантира между 17-20% висшисти от населението над 25 години. (И сега са толкова, с тенденция за намаляване; в страните на ЕС те са над 22%). Предполага се, че икономическите и идеологическите нужди на страната се покриват от такъв брой висшисти, за всеки от които има осигурено работно място. По парадоксален начин тъкмо тогава висшето образование бива свързано с нуждите на практиката, пък била тя и в рамките на затворената и измислена социалистическа система.

При нейното демократизиране образователната система се разду, но не по-малко парадоксално се затвори в пазар, действащ според стихийното търсене и предлагане вътре в него. След ефектни злоупотреби с академичното достойнство и със законодателно насилие над здравия разум се откриха държавни и частни университети, факултети и филиали, наричани на академичен жаргон "тебеширени". За дейността им не трябваше кой знае колко: каса за плащане на такси и заплати, няколко зали, черна дъска, пенкилерни преподаватели и гише за получаване на дипломи. Престижно бе в тях да има право, мениджмънт на това или онова, политология и публична администрация. Нормално стана да се предлагат всичкологии, за които няма и две книги, но пък има десетина преподаватели с академични СV-та, където блестят кандидатски дисертации на актуалната тема "Седмият конгрес на БКП за окончателната и безвъзвратна победа на социализма в България". Това не пречи (дори помага!) те да ръководят дипломни работи на не по-малко актуалните теми "Десижънмейкинг в Европейската комисия" или "Ценностите на евроатлантизма", написани от съответна фирма срещу 200 евро (адресът се пази в редакцията и се предоставя срещу 10 евро). Същевременно почти никой държавен и нито един частен университет не се втурнаха да откриват скъпи и тежки специалности, както и никой бизнес не се захвана да издържа медицински, биологически или физически факултет.

Макар това да се знае и да е до болка познато, в напоителните дебати за състоянието на висшето образование се пропуска, сякаш не е определящо. Напротив, тъкмо то е определящото. Може да се опише като мечтата на едноличния търговец: с най-малко средства най-голяма и най-бърза печалба с ментета в рамките на затворен пазар. С оглед на господстващата идеология е мило, че подобна мечта се подпомага от държавата. При добра документация и обилна почерпка всяка комисия от Националната агенция за оценяване и акредитация с чиста съвест може да предложи добра или много добра оценка на съответното учреждение. Както са акредитирани почти всички висши училища у нас.

Тази вечна мечта за печалба минава за съвременна, заблудена от някои финтифлюшки и суеверия на ХХI век - компютри, интернет базирано обучение, e-learning и друг умствен фитнес. В действителност за разсейването й помага класическият пример: винаги когато се търсят шапки и всички се втурват да ги произвеждат, скоро идва кризата на свръхпроизводство с рязко спадане на качеството. Принципът е в сила и за абсолвентските шапки. Няма значение, че те са сигурен знак за навлизане в свят, в който фалшива диплома на Open University, където шапките са задължителни, е по-скъпа от реална диплома на Софийския университет, където те все още не са.

Ала при все по-радостно хвърляни шапки при получаване на все повече подарени или купени дипломи става все по-очевидно, че огромна част от дипломираните са излишни за страната. Защото проблемите от началото на ХХI век в Република България по особен начин са проблемите от края на ХIХ за Княжество България: разширяване и обновяване на пътната мрежа, изграждане и поддържане на инфраструктурата в няколко големи града, модернизиране на комуникациите, преустройване на енергийната система, обвързване на леката индустрия с далечни пазари, преработка на докарвани отдалеч суровини, образоване на неграмотните. Нито една от тъй модерните специалности не може да помогне за тяхното решаване.

Тъкмо това налага и препоставяне на въпроса: "Има ли България изобщо нужда от многото си висши училища, или е по-разумно талантливите младежи да бъдат изпращани там, където думата "университет" има собственото си значение?" Но тъй като талантливите младежи сами напускат страната и надали ще се върнат във висши училища, които в действителност компенсират липсите в средното образование, идва парафразата на един друг въпрос от края на ХIХ век: "Що е университет и има ли той почва у нас?"



-------------

Очакваме вашите въпроси, мнения и идеи на prosveta@segabg.com