Снизходителната усмивка по време на пенсионерски митинг е трудна за удържане. Има ги всякакви зевзеци - като планинаря Цецо Хармониката, решил да разбуни всички туристически настроени набори. Или наднационалиста, надантикомунист и реалист-поет, посветил старините си на стихоплетстване срещу Ахмед Доган. Но има и други. Като госпожата с изут чорап, понесла в найлонова торбичка три кренвирша, разтрошени сладки и парчета хляб. Или господинът без нито един зъб, успяващ да се усмихва и пляска дори на фона на грозните разпри пред микрофона. В този момент се сещаш за старите хора, които лично познаваш. И усмивката слиза от лицето.

Дотук с лирическото отклонение за справедливостта на пенсионерската кауза. Основателните искания на старите хора бързо бяха яхнати от гласовити националисти. От благодатната тор на протеста поникнаха и нови мераклии за политическа кариера. Разковничето и тук се оказа в разделението между пенсионерски организации, дребните изгоди и съвсем окарикатурените от възрастта вождистки амбиции.



Затъналите кораби на пенсионерските съюзи



Кална и банална е демократичната история на пенсионерското движение у нас. Подобно на синдикалните организации и тук събитията са минирана от очаквания за богато наследство реституция на стари имоти и реки от донорства. Въпросът с правоприемничеството на ликвидираното през комунизма пенсионерско движение възниква още в зората на демокрацията. Печели първият досетил се. Така още през 90-те години у нас са сложени темелите на "легитимния" представител на пенсионерските интереси - Съюзът на пенсионерите в България. Какво е успял да извоюва за пенсионерите този съюз, не е много ясно. За сметка на това злите езици говорят за кораби от Китай, натоварени с дарени захар и олио и потънали в алъш-вериша на информираните. Мълви се и за продадена голяма сграда в Банкя, и за оползотворени, неизгнили все още наследени автомобили.

Завлечено ли е наистина нещо и от кого в тези първи години, вероятно никога няма да се разбере. Надали облагите са били особено значими на фона на всеобщото разграбване на държавата, но мисълта за корабите още трови някои пенсионерски лидери и прави невъзможни опитите за обединение на десетките минипенсионерски съюзи.



Голямото роене и крехкото обединение



Канализирането на политическите процеси и раждането на стабилни схеми за извличането на дребни изгоди от периферни организации разбива окончателно опита за национално представителство на пенсионерите. В момента се говори за 18 пенсионерски съюза, преговарящи с властта, но броят на регистрираните и нерегистрирани организации е в пъти по-голям. Междувременно част от беловласите вождове на пенсионерските сдружения, създадени като юридически лица с нестопанска цел, полагат титанични усилия да влязат във властта, основавайки свои политически партии или прикрепяйки се към външни ракетоносители.

Към момента действат поне четири партии, основани на възрастов признак.

Лидер на Обединената партия на пенсионерите в България е Сава Гърбузанов - председател и на едноименното сдружение "Обединен съюз на пенсионерите в България". Печални са доказателствата за силата на обединеното под ръководството на Гърбузанов пенсионерство. Партията му участва самостоятелно на парламентарните избори през 2005 г. и по данни на ЦИК е успяла да привлече 12 760 гласа. При около 2 млн. и 400 хиляди пенсионери това прави представителство от 0.5%.

Крак към парламента повлече и друг пенсионерски деец - Лозан Стоименов. Стоименов в момента се представя като



представител на партия "Народен юмрук"



Подобна организация не фигурира в официалните регистри. Официално Стоименов се води лидер на друга партия - "Движение за защита на пенсионери, безработни и социално слаби граждани". На последните парламентарни избори той е размахвал юмруци в рамките на коалиция "Достойна България". В същите листи е бил и друг пенсионерски вожд Иван Аяров - председател на партията "Български народен пенсионерски съюз". Това омешване на капите е традиционно в изборни времена, но не помага. Изборните резултати на коалицията са още по-миниатюрни - 8420 гласа.

Около политическите амбиции на Гърбузанов и Стоименов се разказва и друга история. Алтернативни пенсионерски лидери публично твърдят, че е имало разговори за общи листи, но от двете партии са се отказали заради проблеми с финансовите калкулации. Формациите се надявали да минат бариерата от 1%, над която имат право на държавна субсидия за всеки спечелен глас и не успели да се разберат как ще си поделят парите.

Същата е картината и при сдруженията. Освен обединения съюз на пенсионерите на Гърбузанов за национални се представят и Съюзът на пенсионерите в България, както и Съюзът на пенсионерите-2004 с лидер Цветан Минков. Той твърди, че от декември м.г. в структурите му са се влели поддръжниците на Съюза на пенсионерите в България и де факто двете организации са се обединили, събирайки общо 370 000 членове. Де юре това още не е факт. Ако всички тези членове платят членския внос от 50 стотинки на година, постъпленията биха били 185 000 лв. Според Минков обаче пенсионерите масово не плащат и постъпленията за м.г. са 3500 лв. Неговото сдружение е подало задължителния отчет за дейността си през 2005 г. - редовен пропуск и на другите съюзи, и на пенсионерските партии.



Лозунги, лъжи и мечти



В тежко положение изпаднаха пенсионерските лидери покрай набъбналите изведнъж бунтове срещу пенсиите. Възрастните от дълги години се събират всеки четвъртък, но около опита им за обединение от края на м.г. изведнъж митингите станаха по-многолюдни, а към тях полепнаха политически пиявици. Националистите на Боян Расате и Волен Сидеров, който се утвърди като най-бързия състезател в дисциплината откликване на всевъзможни народни протести, бързо се оказаха начело на масите. Уравнението съвсем се усложни и от внезапно лансираното компромисно предложение на БСП за 10% скок на пенсиите от юли вместо досега планираните 8.5%.

Така течащите в момента преговори с властта са минирани от всевъзможни теории за конспирациите. Пенсионерските организации като цяло са в тежко разкрачено положение спрямо БСП, доколкото пенсионерският електорат на партията столетница е значим и голяма част от беловласите лидери са участвали из листите на разни леви формации като БКП "Родина" например. Това идейно неудобство пролича и зад кулоарите, и по време на протестите. На нарочна среща с 18-те беловласи вождове новият кумир на пенсионерите - журналистът Велизар Енчев, открито заяви, че БСП не е толкова лоша и пенсионерите трябва да й помогнат, за да се пребори с НДСВ и ДПС. Това поражда сериозни съмнения, че част от пенсионерските съюзи играят с левицата и на практика се опитват да изтъргуват взаимноизгодно ситуацията. Енчев пропусна мотива за добрата БСП на самите протести, но лозунгът "Станишев - бандит, стига с тоя геноцид" така и не събра гласовита подкрепа.

Интересно е друго кулоарно изказване на Енчев - че открито демонстрираното разцепление на уж обединените пенсионери не е случайно, а е част от специална стратегия. Пенсионерските лидери не обърнаха особено внимание на фразата, но тя е ключова от гледна точка на заявената амбиция за създаване на изцяло нова пенсионерска партия, която да "помете" останалите на следващите парламентарни избори. Апологет на тази идея е самият Енчев. Той повтаря модела на Сидеров, заделяйки огромно количество екранно време в ефира на телевизия "7 дни" за пенсионерските протести.

Интересни са и аргументите, с които мераклиите за нова, истинска партия подмамват пенсионерите. В изказванията им отново възкръснаха исканията за реституция на конфискуваното пенсионерско имущество. Така например Енчев упорито обяснява, че наследена собственост на пенсионерите е столичната болница "Царица Йоана" - бивш ИСУЛ, Великотърновската болница, както и "десетки почивни домове и санаториуми". От тях според журналиста ще потекат реки от пари, които можело да изплатят пенсиите на всички пенсионери в София. Въпросът на кого точно да се върне това предполагаемо наследство тактично се пропуска. Енчев печели аплодисменти и с видима атака срещу ДПС и издигането на антивоенни лозунги като сделката за закупуване на нови изтребители F16.

На фона на този цирк шансовете за успех на започналите преговори за по-чувствителен ръст на пенсиите звучат предварително обречени на неуспех. За разлика от учителските протести, в които също имаше заиграване с властта и смешен компромис, постигнат под крилото на президента, тук отстъплението за вдигане на пенсиите с 8,5% от януари, колкото и да е мизерно на лично ниво, е малко вероятно, защото влече със себе си големи разходи заради големия брой на пенсионерите. Предстои да видим как партията столетница ще изтанцува танца, така че да не отблъсне от себе си собствения си електорат. За вождовете на пенсионерската революция шансовете да излязат в бяло клонят към нула.