"Самочувствието и общественият авторитет на учителя се отразяват пряко на желанието му за работа... и на качеството на образованието."

Програма за развитие на училищното образование 2006-2015 г.



Ако наистина учителството е призвание и човек е длъжен от отговорност към себе си и към другите да избере попрището, за което сякаш е бил сътворен, то днешното българско образование лесно може да бъде разпознато като един нашенски аналог на Бермудския триъгълник. Между далечното, губещо се в реторична мъгла МОН, и печално известните с конформизма си синдикати хиляди учителски призвания вече повече от десет години лавират, за да излязат в открити води, но нерядко завършват своето



безнадеждно плаване в Плитчините на изгубените илюзии,



въртейки на празен ход веслата на ентусиазма си, отдавна закотвен от бюрократичния риф.

Все повече обаче стават тези, които захвърлят очуканите си в образователния щорм лодки и търсят препитание там, където трудът им ще намери адекватна оценка. Много често те стават добри ватмани и строители, някои дори се превръщат в отлични продавачи на козметика. Само понякога, когато видят свой ученик, носталгията ги грабва и те са сякаш готови да закърпят забравения си члун. И ако здравият разум не успее да ги спаси, намесва се съдбата, устройваща им случайна среща с бивш колега. Образът на поприсвитата жена, която отива пеш на работа със същите обувки отпреди четири години, със същото стресирано изражение; която заговаря със същия истерично изтънял глас... този образ е достатъчен. Не, не за да заглуши обичта към децата, но поне да пробуди инстинкта за самосъхранение.





Това не е апология на дезертьорството



Само един поглед към съдбата на днешния български учител, видяна без оптимистичните лещи на министър Вълчев, без възрожденския просветителски ентусиазъм, но и без сълзлива сантименталност. Всъщност истината за тази съдба е била изречена пределно ясно още от Ботев: " Учителят трябва да бъде търпелив като вол, добър като агне и физически здрав като битолски просяк". И наистина - волското търпение е екзистенциална необходимост за съвременния нашенски даскал. Впрегнат в ралото, което трябва да разоре най-важната нива - интелекта и съзнанието на стотиците хиляди деца, той е принуден да работи под пръчката на орач, който слабо познава почвата и чиято представа за посоката на браздите, за тяхната дълбочина се сменя комай на всеки две години. Българският учител обаче явно има търпение, което достойно конкурира това на рогатите хайванчета, щом все още поддържа няколко синдикални организации, чиито лидери години наред раздават срещу събрания членски внос само голи надежди за застъпничество, а редовият даскал, прелъстен и изоставен, подсмърча за заем пред банките след поредното фиаско на организирана от борбените му защитници стачка.

Колкото до добротата в нейния агнешки вариант, Ботевото "пожелание" е понастоящем напълно постижимо. Кадровата политика на мнозина училищни директори успешно налага овчедушието като актуална стратегия за оцеляване. Добър вече не е онзи, който не пести силите си, за да образова поверените му деца; не е и почтеният, който с личен пример показва на бъдещите граждани що е достойнство. "Добър" е даскалът, който не притеснява с учене и отсъствия отрочетата на местните бизнесмени и политици, а и не проявява нездраво любопитство как са попаднали тези деца в елитни паралелки. Разбира се, висшият пилотаж държат онези, които успяват да се харесат на всички родители,



обичайки децата им за Отличен



А ако възникне питане къде е в така нарисуваното платно библейската проекция на образа - тя е някъде там, отзад, в бледнеещия фон, избутана към рамката, почти изпаднала. Като анахронизъм. Един наивник, посветил се на най-невинните, но пробуден от своя красив блян под ударите на Властта и Популизма, пригвоздяващи ръцете му към едно ново разпятие. Без надежда за възкресение, но пък с отлична панорама към агонията на училищното образование.

Ако приемем, че Ботевата констатация носи белезите на пророчество, то във финала й ключовата дума (нека влезем в стилистиката на учебните програми по литература) без съмнение е "просяк". Оставяме настрана географската локализация, заложена в прилагателното, и се убеждаваме, че основното значение е запазило своята актуалност. С месечен доход от 300-320 лв., с надбавка от 16 лв., ако преподава предмета си на чужд език, българският учител е



обречен от своя работодател на недоимък,



обиден за висшист с толкова отговорна мисия и смазващ самочувствието му. Трудно, невъобразимо трудно е на този човек да внуши така необходимото уважение у своите питомци, когато пред очите им са поизносените му евтини дрешки, смиреният, почти виновен поглед - явни доказателства за степента на признанието, което държавата отдава на неговия труд. А децата са умни и тази гледка, която е всекидневно пред очите им, трудно би утвърдила образоваността в челото на ценностната им скала. Оттук - неглижиране на училището, поредното обезверено призвание, поредната разбита лодка, изтеглена и изоставена на брега.

SOS. Флотилията на призваните изчезва. Нима ще допуснем децата на борда на случайните превозвачи, на моряците по случайност!?



-------------

Очакваме вашите въпроси, мнения и идеи на prosveta@segabg.com