Колите подскачаха в периферията на зрението ми, докато тичах да хвана автобуса. Три широки крачки, лек наклон като при скок височина, замах с ръце, без да изтървам папката, и вече бях вътре. Изправих се бавно, имитирайки с уста жива риба на тезгях - дъхът ми остана навън, не бе достатъчно бърз и вратата се затвори точно пред носа ми.
- Билети, карти и домашни за проверка! - извика женски глас.
Косата ми изтръпна, а костите ми настръхнаха. Този глас не можеше да бъде сбъркан с нищо. Това бе гласът на класната, който не успях да забравя през последните двадесет години.
Пред мен група ученици панически се заровиха в чантите си. Когато дойде техният ред, те извадиха тетрадки и ги подадоха на контрольорката. Тя ги прелисти набързо и вдигна поглед към единия от тях.
- Нямаш домашна! - отсече и извади кочана с билетите-глоби.
Преди да разбера какво става, ученикът извади пари и ги подаде. Бяха точна сума. Очевидно - приготвени отпреди.
- Седни тука! - заповяда контрольорката, а после седна на съседната седалка и започна да му обяснява нещо по учебника. Стоях до тях, клатейки се в такт с дупките, и не вярвах на очите си. Минаха няколко минути и класната хвърли око през рекламата на прозореца:
- Всичко е ясно вече, нали?
Знаех, че това не бе въпрос, а заповед.
- Изчакай да стигнем светофара и почвай домашното!
Средношколната паника ме скова на място. Контрольорката се бе изправила и ме хербаризираше с поглед.
- Вашето билетче, моля? А, Павелчо, ти ли си?
Тези два въпроса също не бяха въпроси. Почувствах как се скъсявам с десетина сантиметра, а кръвта ми емигрира от мозъка в посока към бузите. Класната ме погледна майчински, тя винаги знаеше какво си мисля, затова направо ми отговори:
- Откакто им вдигнаха заплатите - започна тя, посочвайки с тик предницата на автобуса, - те започнаха да наемат учители за контрольори. Без билет? Глоба от 7 лева. Без домашно или с ненаучен урок? 7 лева. Точно таксата за един учебен час. Пък и шофьорът ми отделя стотина лева от заплатата си, за да вдигне образователния ценз на колата си.
Разговорихме се, припомняйки си миналото и коментирайки настоящето. Бъдещето деликатно подминахме. Откакто шофьорът я наел като контрольор-учителка, доходите й се вдигнали двойно. Подаде ми карта на линиите от градския транспорт. До всеки номер стоеше името на някакъв предмет.
- По моята линия се учи математика - показа ми тя на картата. - Помниш ли Пеева по физика? Тя е на 204, а на 76 е Колева по биология. А как е Ники? Изкара ли добра оценка на последното класно?
Ники бе синът ми. Нима го познаваше? И го учеше? В движение?
- Ми добре се представи... горе-долу.
- Догодина ще го стегна, че последния месец ми отсъства редовно и ходи на училище все с други линии.
Стигнах си спирката, казахме си довиждане и слязох. През цялото време дъхът ми бе тичал зад автобуса и настигайки ме, най-накрая успях да си поема дъх. Олекна ми, когато вратите се затвориха и поех напред.
Вечерта бях много прям с Ники. Попитах го за автобусите и защо избягва класната ми.
- По тази линия, като попаднем на задръстването на Орлов мост, и тя веднага ни одрусва с по едно контролно!
- Хм - опитвах се да скрия ужаса от спомена за моите контролни. - А ако искаш да пробваме с частни уроци?
- Баща ми, от Марс ли падаш? Знаеш ли колко са скъпи!? Частните се дават само в такситата! По лев на километър!
