--визитка--

Петър Караангов е роден на 11.11.1931 г. в гр. Сандански. Завършва полувисшия Държавен библиотекарски институт и българска филология в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Бил е главен редактор на издателство "Български писател" и на сп. "Пламък". Автор е на множество поетични сборници, сред които стихосбирките "Сезоните и нашата улица", "Годишни кръгове", "Зимни недели", "Внезапно лято", "Както музиката вечер" и др. Наскоро издателство "Захарий Стоянов" издаде двутомник с избрани негови произведения.

-------

- Задъхва ли се съвременната ни литература?

- Това е част от съдбата на културата ни въобще. Имам предвид затворените литературни кръгове, които съществуват за себе си. Виждам едно изместване на понятието за литература, подценяване на това понятие. Джон Пристли, големият английски писател, казва на едно място: "Никога английската литература през последните 200 години не е била така пренебрегвана както напоследък." Това го казва някъде през 50-те години на миналия век. Днес ние можем с пълно основание да повторим тези думи, отнасяйки ги към българската литература. Вижте колко малко художествено слово присъства както в електронните медии, така и в нашия печат. Културната ни преса е анемична. Сякаш някой иска да ни внуши, че литературата вече не е толкова важна, колкото е била някога и колкото на нас ни се иска да бъде, защото сега има еди-какви си средства. Да, но те никога няма да могат истински да заменят книгата.

- Тази девалвация на писателския труд, според вас, свързана ли е с факта, че днес е сложно да се издържаш с писане на художествени текстове?

- Не сложно, а абсолютно немислимо. Голяма част от периодичните издания въобще не плащат хонорари. Става дума за отношението към писателския труд, към една духовна дейност, която в най-добрите си прояви е неоценима. Днес с какъв хонорар бихме могли да оценим "Железния светилник" на Талев? Кой хонорар може да плати ценността, която има тази книга за нашата литература? Така че не става дума толкова за хонорарите, а за снизходителното отношение към писателската професия.

- А вие какво отговаряте, като ви попитат какво работите?

- Аз никъде не употребявам думите "моята поезия" или "моето творчество". Казвам "моите литературни усилия". Никога не съм казал "аз като писател" или "аз като поет". Казвам "аз като литератор", "аз като книжовен човек". Да, посветих живота си на книжовността за добро или лошо, не съжалявам за това. За мен това беше добре, защото през целия си път съм имал чувството, че реализирам своите най-ранни мечти. И това бяха не мечти за слава, а преклонение пред величието на българското слово, пред величието на езиковата вселена. Обичам това определение, защото наистина езикът е една вселена, където избухват свръхнови звезди, угасват, изтляват стари, отиват си едни форми, едни стилистични и лексикални явления и се появяват нови. Безкрайно интересно нещо.

- Едва ли тази красива метафора може да бъде отнесена към езика, на който се говори в нашето общество.

- Езикът е едно от нещата, които свидетелстват за процесите в обществото. И това, което става днес с езика, не е случайно. То е част от общото нахлуване на посредствеността, на ниските критерии, на невзискателността, на упадъка на морала... Могат да ви напсуват на улицата, да ви ударят, да ви убият. Човешкият живот поевтиня, всичко поевтиня и думите поевтиняха. Онези понятия, които са имали реални стойности, днес са обезстойностени като отношение към тях. Да речем човешките добродетели, това какво е срам, какво е грях, какво е почтеност.

- Тези отношения възможни ли са въобще в съвременния град?

- Мисля, че една от големите беди на нашата цивилизация са мегаполисите. Това струпване на огромни маси в тези поселения. В огромните градове с милионните тълпи, с транспорта, с престъпността. Всеки престъпник може да се скрие в такъв един град и да не бъде открит с години. Има нещо сбъркано в чертежа на цивилизацията. Да, не чувствате ли? В мегаполисите се загубва чувството за общност. Ето живеем в един вход, не се познаваме, на улицата не се поздравяваме. Това е част от разрушаването на човешките отношения. На село, когато падне градушка, тя пада и в моята нива, и в твоята, бедата е обща. Затова, когато се случи някакво нещастие, хората се притичват на помощ, защото утре може и на тях да се случи. А ние минаваме, поглеждаме, извръщаме глава и гледаме да се измъкнем. Има нещо сбъркано. И тук трябва да се намесят по-скоро учените, отколкото държавниците.

- През последните години преведохте немалко македонски автори. Не ревнувате ли българската литература от македонската?

- Според мен въпросът съвсем не бива да се поставя така. Става дума за общото ни културно наследство. Ние не можем да се обиждаме от това, че македонците обявяват, че имат своя култура и литература, защото през последните 50 години след Втората световна война, в които Македония съществува като република, се създаде нейната езикова норма. Друг е въпросът на каква основа се създаде. Но с въпросната норма беше изградено образованието, науката, литературата, театърът, медиите, киното и т.н. И няколко поколения са израснали с тази писменост, с тази форма на словесността. Така че, след като сме признали македонската държава, ние няма защо да се отнасяме равнодушно към нейната култура. Още повече, че там се създава много интересна литература, особено поезия.