Не, не става дума за очевидността, че последните избори показват бездната между т. нар. политически елит и т. нар. електорат; че политическият живот у нас безсрамно свързва демокрацията с уродливи представи за легитимност чрез купени и изнудени гласове; че всички уж леви и десни, системни и несистемни, но всъщност кланово-номенклатурни формации не заслужават доверие и трудно мобилизират даже твърдите си поддръжници.

Не става дума и за това, което социолозите и медиите скриха от неудобство спрямо партиите, на които пак ще разчитат за някой лев в следващата кампания: че на изборите близо 30% от гласувалите изобщо не знаеха за какво и за кого гласуват.

Думата е най-вече за това, че изборите бяха на български представители, но за европейски парламент. А като че ли точно това не се видя в измерението, разкриващо твърде неудобна истина. Малка утеха е, че тя не важи само за България, а за почти всички новоприети в ЕС бивши социалистически страни. Това е истината, че в повечето от тях няма обществена воля, която да ги прави политически равноправни членове на ЕС.

Изборите у нас потвърдиха тази истина, която политическите елити не искат да признаят. Защото тя ще оправдае подозрението, че т.нар. европейски проект в голяма степен обслужва предимно тях. Навремето в битността си на президент злополучният днес вожд на СДС в оставка беше открехнал тая тема с искането си само за политически прием на България, който да се изразявал с пълноправно присъствие на наши представители в органите на съюза. Тази свежа идея потъна в бравурното закриване на глави и все по-нарастващи успехи на поредица правителства по пътя към "пълноправното" членство на страната. С изборите за Европарламент тя се връща, но в малко по-друг аспект. Ще е късогледо обаче той да е само този на подозрението за облагодетелстване на партийно-политическата номенклатура, каквато я има и "стара Европа", и с "хайверената" левица, и с "дантелената" десница, и с "брилянтния" център.

Най-забележителният резултат на нашите избори естествено е



броят на негласувалите - те победиха



Такъв е по-правило резултатът и в останалите новоприети страни. Това стана повод за оправдателни съждения, които бяха изцяло в духа на досегашната еврореторика - България не се отличава особено от другите, тя показва сходни политически реакции, държи се в нормата. Дори беше пресметнато в заблуждаващия галъпски стил на "Къде сме ние?", че сме си съвсем на място - по средата. Но тъкмо тази среда скрива истината , за която става дума. Истината понякога е крайна и всякакви златни среди са й противопоказни.

Накратко тя е следната и разкрива една друга норма. След фанфарите и хвалбите за историческия успех на 1 януари на 20 май 2007 г. стана пределно ясно, че огромна част от хората у нас нямат никакъв интерес за политическо ангажиране в най-голямото междудържавно обединение. Това личи още повече, когато те са влезли в него, без никой да ги пита. След убедителната победа на негласувалите може да се заключи, че хората освен интерес нямат и никаква воля за политическо действие. Без значение е дали те са отвратени от политическата си система, дали не искат точно Вигенин или Раева да получават евродепутатска заплата или защото валяло силно. Но зад неучастието стои трупаната половин век социална апатия, изразена в изчерпан през социализма не само градивен, но и разрушително-съпротивителен потенциал на обществото; силите стигат само за оцеляване.



Така наистина обществото го няма,



но не в смисъла, в който си го представяше Маргарет Татчър - като нетормозещо индивида, а както мисли липсата му Хегел: като полуживотинско състояние на необвързани с общи цели хора, които дори не стигат и до идеята за трайно семейство, камо ли до тази за общо действие според съсловен или класов интерес. В подобно състояние държавата е камуфлажна форма, която защитава интересите на физически по-силните и природно по-пригодените за оцеляване. И тъй като това не е държавата на нравствената идея, никой не се грижи за защита на нормалния труд, за образование и здравеопазване, пък ако ще в конституцията да е записано, че държавата е социална, образованието до 16 години задължително, а правото на здравна помощ - гарантирано. Това прави самата държава крепител и производител на фалшиво политическо съзнание и не по-малко фалшиви институции. Те, разбира се, могат да се скрият с приказки. Но това никак не променя факта, че все по-малко стават онези, които искат да участват в тази лъжа. Те бягат от такава държава - буквално в други; символично - като не участват в псевдополитическия й живот.

Това е и лошата новина: в България няма воля за политическо действие дори в уж благоприятните условия на ЕС.

Има обаче и добра за ония, които си падат по политическите активности. Волята за такова действие се явява обикновено по три причини, които изтръгват хората от апатичното им състояние - или природен катаклизъм, или война на всеки срещу всеки, или икономическа криза. Е, трудно ще се отрече, че в България се трупат симптомите на едновременното им наличие.