В деня на Солунските братя, както всяка година, се обади Ламбо Асенов. Не пропуска: звъни да си честитим и да си поговорим. Дори в годините, когато не беше сигурно ще го има ли нашият сантиментален празник на буквите или тях ще ги заменят с латиница, а той ще отпадне, дори тогава не се съмнявах в две неща - че на този ден задължително ще вали и непременно ще се обади Ламбо Асенов.

Ламбо Асенов, обаче, не се вълнува от буквите. Неговата страст са думите. Преди много години ме намери в редакцията на списание "Септември" - бях публикувал един нахакан текст, "Филология за всички", и той бе решил, че аз съм изследвал езиковия пласт, та искаше да разбере откъде съм взел данни и как съм работил с тях. Никакви данни, разбира се, не бях добил, нито пък нещо бях проучвал - това си беше едно емоционално, макар и убедително съчинение, в което главното все пак беше истина: че думите от живота ни не изчезват случайно и че по тяхното затихване могат точно



да се предскажат процесите



в обществото. Помня, че се обявявах срещу подмяната на "човек" с "пешеходец", "клиент", "посетител" и кой както си реши в своя бранш, на "дете" с "питомец" и "подрастващ", на "учител" с "преподавател", "педагог" и пр. Предупреждавах, че почти са излезли от употреба думи като "милост", "добрина", "пощада". И тъй нататък все в този дух.

Асенов беше прегърнал тази моя теза и разпалено ми даваше всевъзможни примери от съвременния език. Чудното беше, че той самият не беше филолог, а инженер в тогавашните Транспортни войски и когато впоследствие се поотпусна, идваше с униформа. С филология се занимаваха дъщерите му - първо следваха, а после дисертантстваха и за техните курсови, дипломни, а впоследствие и научни работи Асенов всеотдайно броеше някакви думи из някакви текстове. Тогава това беше много модерно, смяташе се, че достойнствата на литературния текст зависят от количеството глаголи, съществителни и т.н. Говореше се с патос за



"глаголната температура на творбата"



и кой знае защо се смяташе, че глагол е добро, а прилагателно - лошо. Даже когато компютърът навлезе най-после и във филологиите, дълго време служеше главно за обработване на преброяванията. После модата като че поотмина, или поне престанаха да ни занимават с нея.

Както трябва да се очаква, земен човек като Ламбо Асенов, строител на железници, не можеше да остане само преброител. Той беше развил особен усет към думите, страдаше за тяхното затихване, както и от тяхното нахлуване. Терминът "затихване" си бе негов, вероятно по подобие на разпространеното тогава зловещо словосъчетание "села със затихващи функции" - за онова поколение това означаваше запустение, разрушение, смърт. Заличаване от картата. Пренесено в езика, то имаше дори по-драматичен смисъл - оттеглянето на думи от употреба предвещаваше края на нещата, които назоваваме с тях. Качества, добродетели, чувства.

След време дъщерите му толкова изучиха българския, че отидоха да говорят други езици в Канада, но Ламбо Асенов



остана пристрастен към думите,



беше, както се казва днес, "развил зависимост" към словото. Продължава да следи движението им (признава, че ги "брои" дори машинално, щом отвори нещо за четене), страда за тези, които си отиват и дори, както ми е казвал, несъзнателно почва да ги употребява при всеки удобен случай - дано подобри статистиката и да ги задържи в езика. Не уточнява къде ги употребява, защото от години живее в някакво село в Еленския балкан, но разбирам, че той просто прави каквото може.

При всяко такова "годишно" обаждане не пропускам да се заинтересувам кои думи са вече пътници. Отговорите му, ако се подредят, представляват един жесток речник и аз си обещавам някой път да го събера и да го коментирам - още повече, че за това време част от тях наистина изчезнаха. Но това е друга петъчна задача, а сега само го попитах коя е новата "затихваща" дума. Ламбо Асенов (който, както се досещате, в действителност се казва другояче) помълча и мрачно,



почти сопнато отговори: "съвест"



После незабавно приключи разговора...

Има твърдения, които не си струва да проверяваш. Дори си помислих, че е трябвало отдавна да го забележа. Това е тъй очевидно: думата просто е почти излязла от употреба. Опитах да си спомня кога съм я чул за последен път. Невероятно е, но се сетих! Дребен някакъв хитрец бе задигнал дребна някаква вещ на работното си място. Всички бяха наясно с това, то не можеше и да се скрие, но вместо просто да я върне и да се извини, кипна и се развика. Отричаше, разбира се, а накрая кресна: "Съвестта ми е чиста!" Не трябваше да го казва...

В такива случай може би е по-добре думата да е вече изчезнала.

Остава да решим: като пресмятаме употребата на думи като тази, дали да зачитаме и случаите, когато са в устата на мошеници, демагози, кожодери, пропаднали партийци и политически занаятчии, зловещи играчи и най-обикновени кокошкари? Особено напоследък, когато високите (те също и затихващи) слова се декламират от хора, погаврили се с хиляди души.

Колкото до чистотата, героят на един отдавнашен "частен случай" от времето, когато думата въобще не беше затихваща, обичаше да казва: "Когато една съвест е чиста, това може да значи, че тя не се употребява..."