Покрай мачовете с Беларус паметта се размърда и върна лентата назад, но както винаги става, не в най-точния момент. Може за това да помогнаха и дъждовете. От опит знам, че когато става дума за паметта, трябва да сме доволни, че въобще ни дава нещо обратно. Наша работа е да се сетим защо...

Най-дългата опашка за бира, която съм виждал в живота си, се извиваше в Минск в мокра октомврийска сутрин в началото на осемдесетте години. Всъщност тя и не се извиваше, тя заемаше целия тротоар и тясна лента от булеварда и ако правеше завой, то бе нейде в далечината, където под прав ъгъл се загубваше в някаква пресечка. Граждани с ушанки и плетени скиорски шапки пристъпваха едва-едва към черносива цистерна, зад която мъже с дълги до земята престилки и под надзора на мрачни милиционери точеха пиво и прибираха рублите. Цистерната, кой знае защо, имаше голям надпис "квас", но от крановете без съмнение течеше



бездарното съветско пиво,



чиято миризма изпълваше дори близките улички и не можеше да се сбърка с нищо друго.

В Минск през октомври листопадът е вече в силата си и по раменете на много от наредените мъже бяха залепнали големи листа, съвсем като старовремски еполети - сякаш някакви генерали вкупом бяха ожаднели и сега кротко чакаха да пийнат. След много години, като разглеждахме снимките, които приятелят ми Златко Ц. бе направил на глинената китайска войска в траповете край Сиан, кой знае защо застиналата пръстена пехота от екрана на лаптопа с нещо ме подсети за онзи безмълвен строй, пъплещ към цистерната с бира, на която пишеше "квас". Може да беше безразличният и безнадежден поглед, сякаш и мъжете в този строй бяха прекрачили някаква черта.

Хората в него бяха миролюбиви и вяли, не пререждаха и не избухваха, ситнеха с пълни халби и блажено обясняваха:



"Опохмелимся немножко"



Този виновен и същевременно сладостен шепот изпълваше утрото, но той изпълваше и живота им. Невероятна гледка - вкопчили пръсти в дръжките на тежките ръбести чаши, как треперят над пяната, която искаше да отлети след студения дъждовен ветрец. Огромните капки, които кестените ронеха отделно от листата, падаха в нея и я гасяха. На тротоара беше разпрегнато голямо ремарке, където срещу паспорт можеше да получиш две такива чаши, но рядко някой отиваше веднага да си вземе легитимацията обратно - повечето късметлии с пълните халби се отправяха към края на опашката, за да застанат отново...

Тези мъже (всъщност в тълпата се мяркаха и дечурлига, както и дами - също със сиви погледи върху вкаменени лица) на сутринта се бяха събудили съгласни с живота си и съгласието им се подпечатваше сега - в колоната на чакащите за бира. Тогава не съм бил наясно с дълбочината на



алкохолния конформизъм,



който всъщност бе циментирал онова общество. Алкохолът е изпитаната анестезия на всяко отчаяно същество, а на отделни места той служи и за масово поразяване. Колкото и да е странно, свидетел съм как махмурлукът е достатъчно основание за благонадеждност, а въздържанието се третира като своеобразно дисидентство към собствената среда.

Но това са по-сетнешни и най-общо закъснели обобщения на едни впечатления, каквито в онова време се трупаха от само себе си. Самият аз избягвах бирата до обяд, но отлично знаех колко крив, гузен и склонен към компромиси е светът сутрин. И тогава дори си помислих, че тези цистерни с бира са нещо като своеобразна грижа за човека, абсурдна, кафкианска, но все пак грижа. През ум дори не ми мина, че с тях Кремъл, властта, строят дори се грижат за себе си. Защото и самият Минск, и цялата онази безкрайна страна и тогава бяха пълни с будни и стегнати хора, изучени, талантливи, работяги. А много от тях - и търсещи, неспокойни, опасно непримирими. Иначе как щеше да се протяга онази държава към Космоса? Но тази мрачна върволица беше котвата, която й пречеше да излети нависоко, тежеше и я дърпаше към дъното. А с нея - и всичките милиони мъже и жени, които разбираха, че така не може, а само някои от тях - и че



така повече не може



Имаше обаче и други гледни точки. Вечерта в купето на нощния влак продължавахме да говорим за това, видяното не ни даваше мира. И пътникът от горното легло ядно се намеси: в очередь за пиво - каза - ще застанат, а за вожда - не. Имаше предвид огромните опашки пред мавзолея на Ленин, самият той смятал да се нареди и този път (влакът беше за Москва), за да се поклони още веднъж. Така го каза "еще раз". Значи и друг път се беше покланял. Вероятно това бе неговото пиво и неговият спирт, това го опиваше и той дори не искаше да изтрезнява. И още си мисля за парадоксалния избор, който този пътник виждаше пред човека (и пред себе си също): бутилката или мавзолея. Този избор му бе ловко организиран и желязно втълпен, така е с всеки колективен избор - във всяко време, във всеки свят. Когато масата избира, тя най-често избира срещу себе си. Или поне накрая така се оказва.

Защото всеки път, когато е пред избор, тя бива за пореден път опиянена: от обещания, от надежди или просто от някаква, както напоследък го казват, харизма. Все някой ще отвори цистерната на площада и ще точи пенливи проповеди. А върху нея пак ще пише нещо друго, съвсем различно от това, което тя съдържа. И уж избираме общо, а после всеки го чака негово си лично главоболие и махмурлук. Неизбежно, впрочем, при безразборна смяна на питиетата...

Ако се огледаш - цистерните са вече тук. И пак ни занасят, че това е "друга бира"...