-----

Павел Васев е роден през 1951 г. Завършил е театрална режисура във ВИТИЗ "Кръстьо Сарафов". Заснел е повече от 30 документални филма. Бил е директор на филмова студия, филмов продуцент, председател на Съюза на българските филмови дейци, заместник-министър на културата и директор на Българския културен център в Москва. През 2000 г. е назначен за административен директор на Народния театър, а от юни миналата година е директор на Сатиричния театър.

-----

- Днешната ни действителност време ли е за смях?

- Няма време, което да не е за смях. Дори и най-трагичните събития в човешката история, ако не по време на тяхното случване, но малко или много след него, са предмет на ирония или смях. Ако приемем една такава стара теза, че историята е наука за бъдещето, значи трябва да посрещаме весело бъдещето си и затова към историята трябва да се отнасяме с известна ирония.

- А дали не остава усещането, че преди да се посмеем на историята си, вече сме я забравили? Там нещата имат една странна способност да се повтарят.

- Да има една такава теза за 30-годишната цикличност - в тези рамки нещата се завъртат в същата орбита и едва ли не по същия начин. Но смешното не е само в повторението, а и много често в обратното на неправилното. Т. е. смешното много често е истина. И затова, когато една истина проблесне като светкавица или меч, тя носи със себе си повече смях и задоволство, отколкото трагизъм и неадекватност.

- Ако ви повярвам за теорията за цикличността на историята, то значи сега сме 1977 г., във времето на Тодор Живков?

- Да! Вчера в театъра се смяхме по повод една случка. Майката на нашия колега Пламен Масларов, с когото сме от класа по театрална режисура на Христо Христов, беше секретарка на Иван Попов, бившия член на Политбюро и министър на промишлеността. Един ден тя ни извика с Пламен и ни каза: "Елате да видите какво са изпратили на моя шеф". Във връзка с 60-ата му годишнина беше пристигнала от някакъв завод огромна крушка, а вътре жичката, направена с профила на Тодор Живков - да ни свети. Аналогът с днешното време е, че сега обаче светилата са много и трябва много крушки да направим, та да осветят. Търчането на политиците кой да освети цялата страна днес е много сериозно и не се знае кой въобще ще издържи и дали ще стигне до края.

- Вашата прогноза за това надбягване?

- Аз въобще не се занимавам с политика. Няколко пъти съм залагал на хора, които ми се струват много читави и свестни, и всеки път съобразно изборните резултати се оказва, че не съм прав. И затова се отказах въобще да ровичкам и да бърничкам в онова, което се нарича политика. Не го владея, не разбирам тайните двигатели на това нещо, не зная какви конци го дърпат и не мога никога нищо да предвидя. По никакъв начин. Затова, когато дойде време за гласуване, защото аз съм от тези, които гласуват - може да сме малко; аз избирам не партията, избирам персоната. Ето този човек ми е направил впечатление, аз избирам неговото поведение, аз чувам неговите приказки и съм се убедил, че прави това, което каже. И гласувам за конкретното лице, а не за партията, не и за фракцията или за каквото и да било.

- Като започнах този разговор, имах предвид, че комай българинът стана по-тъжен.

- Аз се движа много из страната, срещам се с всякакви хора, редовно ходя в етрополското село Брусен, където имам къща. Там всеки втори човек е нескончаем извор на смешки и закачки. Хората в България много се смеят и по никакъв начин не са загубили чувството си за хумор. Ние обаче витаем в едно медийно пространство, което представя политици, техните помощници, техните сътрудници и техните метреси. И практически от националните ни телевизии или медии все по-малко можеш да видиш обикновен човек и проблемите на този човек. А това, което мене като частно лице ме интересува, е какво стана с българина в тези нови обстоятелства, в които се намираме - деформира ли се той, разруши ли се някаква частица от неговия национален характер, има ли някаква нова тенденция, има ли някакво движение в някаква посока, по-издръжлив ли е той, по-умен ли е, по-злобен или пък по-завистлив ли е станал.

Преди години, по времето на зрелия социализъм, като се появеше виц в единия край на България, до вечерта се знаеше в другия. Сигурно защото това беше някак си опасно. Сега никак не е опасно и затова политическите вицове не виреят. Но народът нарича своите политически водачи и лидери с прякори и имена, които, общо взето, идват от тяхната същност.

- С други думи, това е някаква първична форма на театър.

- Че театърът е част от битието на българина. След като Тодор Живков повтаряше години какъв театрален деец е бил на всяка среща със студентите от ВИТИЗ, можете да си представите надолу по веригата колко други се представяха за дейци на театъра.

- Е, добре, ама днешните политици не са.

- Аз мисля, че Симеон II е театрална фигура, макар че заради онази случка с освиркването на дядо му в Народния театър той не е много петимен да ходи на театър. Той участва в театър и това е абсолютно ясно.

- А коалиционните му партньори?

- Доган не е артист. Не е фигура, за която можете да кажете, че еди-кой си от еди-къде си му дърпа конците. Той е кукловод и е от хората, които режисират, измислят и по моя преценка имат най-вярно око за анализ на онова, което се случва. Що се отнася до министър-председателя Сергей Станишев, мисля, че той принадлежи на хората от онази част от българското общество, която не може да бъде лесно класифицирана. Много трудно можете да ми дадете образ за Сергей Станишев - дали той е политически вълк или пък политически лъв? Той е като скиор на слалом, който много бързо трябва да вземе решение от коя страна на колчето да мине. Не бих могъл да кажа, че лесно ще го вкараме в схема и ще кажем - този е за комик или за трагик, или за драматичен артист, или пък ще играе в мелодрами. Разнообразен е, има много лица, което между другото в театъра се цени много.

- Не е ли време за политическа сатира днес, която, както в литературата, така и в театъра, не се забелязва - да се върнем на традициите на Ботев, Захари Стоянов, Алеко.

- Първо, политическа сатира се пише много трудно, защото трябва да е добра. Ако не е добра, тя попада веднага в категорията на кича и тогава наред с нещата от живота вече се квалифицират на друго равнище. Политическа сатира се пише много трудно, особено пък в пиеса и в образи. В момента в театъра ни се играе една пиеса, която се нарича "Боговете", в която има много алюзии и паралели, които ни оттласкват към болезнената чувствителност на мнозина българи. Там са едни богове, които се оплакват от своите божествени задължения и искат да се обичат, да се развеждат и други неща, които не са позволени на боговете. И стават обикновени хора именно за да изживеят докрай тези земни страсти. Това си е вид политически театър с много паралели. Но Сатиричният театър е замислен от своите бащи именно като вид политическа сатира. Днес медиите се занимават с политиците от сутрин до вечер. Ако отидете на театър и там ви занимават със същото, вече няма да ви е до смях. Театърът е нещо, което отваря и освобождава страхотна енергия. И у най-мрачните люде истинският смях може да освободи някаква ведрост и присъща на човеците чувствителност.

- С други думи, май пак стана актуален оня стар повик "Изкуството по-близо до живота"?

- Вижте, в обединените американски държави няма такъв повик, обаче във всичко, което правят, се стремят да има колкото може повече публика. Интересно защо ли? И пак така е интересно защо същото се случва и в Русия, и във Франция. Много странно. Що така става? Нямат такъв повик, пък всички се стремят да има много широка публика. Аз съм човек на колектива, на трупата и не съм човек на персоналната лабораторна работа, която отрича всичко останало със знаменитата фраза: "Мене публиката не ме интересува." Напротив - мене много ме интересува публиката. Политиката си има своите герои, икономиката си има своите герои, армията също. Театърът обаче трябва да лансира герои за всеобща употреба. Хората ще излизат силни от театъра, когато успеят да се закрепят за някой от героите, когато репликите станат крилати, като тази от "Римска баня": "Аз нямам съвест. Аз имам диплома."

- Прави ли го Сатиричният театър?

- Опитва се. И с авторите на пиесите, и с режисьорите. Дали го прави, не мога аз да преценя. Във всички случаи обаче се опитва със съвременни автори, защото със смеха от световната класика нещата стоят по-различно. Те са натрупали достатъчно количество прах и трябват режисьорите да се отърсят от формалните елементи, свързващи тази пиеса със съответното време, и да намери съответния прочит, адекватен на времето, в което живеем. И оттам идва голямата трудност режисьорът да намери своя подход. Ето, Младен Киселов в момента репетира "Старчето и стрелата" на Никола Русев и това се опитва да намери абсолютната връзка с времето, в което живеем. Това е пиеса за властта. А въпросът за изкуството и властта винаги ще стои на дневен ред и най-вече въпросите по какъв начин се отнася изкуството към властта - възприема ли я, анализира ли я, разрушава ли я?

- Не е ли малко трудно да правите смях, когато доста хора днес се вземат насериозно - политици, интелектуалци, футболисти, та даже и чалга певиците?

- Това вземане насериозно е характеристика на всяка една персона. Но театърът има една широка основа. Сатиричният има една проста характеристика - театърът на народа. Това е всеобемащо и е постигнато за 50 години от създателите. Ще бъде некоректно да изкривяваме тази установена от годините връзка. Тук е по-малко чистият театър във вида, в който всеки истински театрал би искал да го направи и да каже: "Направих едно страхотно представление, новаторско и по отношение на поведението на актьорите, по отношение на сценографията, по отношение на режисурата. Аз съм новият Мейерхолд или Питър Брук." Това тук не може да стане.