|
| ------- |
Ние не познаваме дискусията около този учебник в страните, по чиято инициатива той е създаден. На представянето у нас обаче българският държавен глава, който е историк по професия, успя да възрази относно начина, по който е изобразена България и политиката на българската комунистическа държава (учебникът е по най-нова история и обхваща годините след Втората световна война почти до наши дни). Това е - меко казано - комично. Защото излиза, че историците на двата враждували през вековете народа са се спогодили някак относно конфликтните точки помежду си, но спрямо трети страни общият поглед е - по думите на г-н Първанов, "едностранчив" и "стереотипен".
Френско-немският учебник обаче напомни за желанието на балканските историци да подготвят свой общ учебник по история. Работата по него беше откривана на няколко пъти, а работни групи се съставят от различни академични структури при всяка смяна на правителствата. Но още по времето на историка министър на образованието Веселин Методиев стана ясно колко трудно е да се докара докрай подобен проект. А и вероятността, когато той въпреки всичко бъде завършен, да показва едностранчивост спрямо небалканските съседи, не бива да бъде пренебрегвана.
Истина е, че писането на учебници е по-трудно от самото историческо изследване. И то не толкова заради педагогическите трудности, свързани с подготвеността на учениците за възприемане на определени представи и език, колкото с компромисите, правени заради държавните регулатори и техните изисквания и стандарти. Не са много примерите за прочути учебници, в които разпалващото фантазията майсторство на разказвача да е съчетано с хладината на отчитащия относителната значимост на историческите действия аналитизъм. Защото - вари го, печи го - учебникът по история още по дефиниция трябва да е изпълнен с идеологическите послания на своя век.
Защо ни е този пусти общ учебник обаче? Общият балкански учебник щял да попречи на бъдещи Сребреници? Хайде, вярвайте! Ще се забавляваме да гледаме усилията по съгласуването на общата позиция.
А дотогава? Дотогава ще гледаме сеира на неразбирателството между божем учените. Истински забавно. Някой ще каже, че днес е трудно да се повтори онзи бляскав миг, когато в гръцките учебници по география най-високият връх на Балканите бе Олимп, в македонските - Кораб, а в румънските - някаква карпатска издатина. В нашите естествено е Мусала, който расте на височина с по няколко метра винаги когато пораства и някой от конкурентните върхове.
Колективите създават най-налудничавите "факти". Отделните изследователи винаги са били много по-"обективни", защото имат възможност да заявят позиция. Любопитен случай бе българското издание на монографията на сръбския византолог Сърджан Пириватрич "Самуиловата държава". В момент, когато Божидар Димитров - същият, когото някои наричат и професор, когато е само старши научен сътрудник към Археологическия музей с институт - заяви, че дава 100 000 марки на онзи, който докаже, че Самуил е македонец, Пириватрич обясни колко нелеп анахронизъм е да се припознава Самуил като българин, сърбин или македонец. В книгата разказът за Самуиловата епоха се преплита с разказа за употребите на историята в ново време, от които се вижда колко по-насилени са македонските интерпретации в сравнение със сръбските и българските. Но водени от академичния етикет, издателите на Самуиловата държава бяха поръчали предговор от български професор - в случая Гюзелев, който мимоходом "поправя" не съвсем верните от наша гледна точка коментари на Пириватрич.
Или "Балканите (1804-1999)" на британския журналист Миша Глени. Както става ясно от бележките на проф. Илчев, добре осведоменият Глени прави фактологически грешки, понякога е информиран само за едната (най-често сръбската) гледна точка, но има и случаи, когато защитава позиция, считана за common sense на Запад, но за едностранчива от нашата история.
Но западните историци няма как да не са "едностранчиви", когато пишат за Балканите. Те разполагат не само със своите стереотипи, за които например вълнуващо писа в "Изобретяването на Руритания" живеещата и работеща в Англия сръбска историчка Весна Голдсуърди, но и с определен набор от влиятелни книги на самите балкански историци.
И аз се ядосах, когато преди десет години ми се наложи да преведа на български "Балканите: Барутният погреб на Европа" на мюнхенския професор Герхард Херм: беше допуснал три фактологични грешки в цялата книга, сред които това, как българският революционер Христо Ботев събрал чета и на кораба "Радецки" се спуснал по река Марица.
Да не говорим, че ми се искаше да му натрия носа, когато говори за албанското културно чудо в Цариград през XIX век, а пропуска българското. Че може ли да не е чувал за Петко Славейков и неговите вестници? За Алеко Богориди? Дето се казва, за Желязната църква?
И въпреки това съм сигурен, че монографиите - дори само поради факта, че са плод на изследователско намерение - са по-невинни. Те задават хипотези, които защитават или отхвърлят. Докато учебниците са жанр, който претендира за последната инстанция. Когато пък са плод на колектив, особено международен - ооо, тогава вече няма съмнение в абсолютната им достоверност, нали?
И до ден-днешен човек може да се попикае от смях, когато чете за Жинзифов, Пърличев, Миладинови, Каравелов. "Крива ли е съдбата" е написана на сръбски, но нима ще "дадем" Каравелов на сърбите? Миладинови са издали събрания от тях и озаглавен пак от тях "Сборник с български народни песни", но в излизащата на всички балкански езици обща антология "Хемус" македонският критик е отбелязал: "Шест седми от общия брой на песните са македонски, а една седма - български." Не разбирайте обаче, че смятам песните там за български. Смятам, че можем да се договорим за това или онова име. Историята на признаването на националните езици от международната научна общност е доказателство за това. И ако преди сто и нещо години Европа е признала съществуването на самостоятелен български език, който не е сръбски диалект, нека си спомним ролята на сръбските езиковеди за това признаване.
Но - антологията "Хемус". До този момент факт са изданията на албански и гръцки, а българското се чака до дни - а томът е най-внушителното, дори като страници, издание с поезията на балканските народи. Подготвено от национални екипи (в българския влизат например Александър Кьосев и Михаил Неделчев), ангажирало десетки преводачи, проточило се като подготовка почти десет години. В "Хемус" например в раздела с македонските текстове са включени откъси от поемата на Пърличев "Войводата", но преведени от гръцки на македонски (а на преводачите на целия македонски раздел се е налагало да превеждат от македонски на своя език - дали на гръцки са й правили обратен превод от превода?!).
Няма нищо по-лесно от анахронизма, а за жалост малцина осъзнават, че анахронизъм е не само отживелицата, но и прилагането на по-късни исторически мащаби към миналото.
В крайна сметка, сигурен съм, че общи учебници рано или късно ще се появят. Но нито ще са толкова интересни, колкото изследванията, написани от отделни талантливи историци, нито пък ще е възможно те да са неуязвяващи една или друга група хора с тяхното самосъзнание или самомнение. Поне държавното образование винаги ще поставя своята идеологическа рамка. Затова и ентусиазмът по отношение на общите учебници ми прилича на сладолед фламбе - най-много да се постигне хрупкава коричка.
