Димитър Динев е роден през 1968 г. в Пловдив. Учи в Немската гимназия "Бертолд Брехт" в Пазарджик. През 1990 г. емигрира в Австрия. Завършва философия, етнология и руска филология във Виена. Започва да пише драматургични и белетристични произведения на немски език. Удостоен е с многобройни отличия, сред които наградата "Аделберт фон Шамисо" на фондация "Роберт Бош" (2005), наградата "Ханс Ерих Носак" (2004) и др. Сравняват го с Гюнтер Грас, Набоков, Чехов... Дебютният му роман "Ангелски езици" стана една от литературните сензации на 2003 година в Австрия, а през 2005 г. излезе и на български. Тази година Димитър Динев спечели "Аскеер" за драматургия за пиесата си "Кожа и небе".





- Какво означава за теб наградата "Аскеер" за драматургия, която спечели тази година?

- Това е първото официално признание, което получавам от българска страна, а всеки знае каква е стойността на първите неща в живота. Приемам го като официалното "Добре дошъл" в българската култура. Няма по-хубави думи за завърналия се от дълго пътуване. "Кожа и небе" е част от дългосрочен международeн театрален проект. Започнах я през 2000 г. и това със сигурност е произведението, над което съм работил най-продължително.

- Как погледна на жеста на Константин Илиев, който изтегли своята номинация в навечерието на награждаването?

- С огорчение и притеснение. Притеснен бях да не би моето участие да стане повод за раздор и да се развали хубавата традиция на този празник, а най-вече да не навредя на господин Миланов, който ме покани да участвам. Казах си: "Веднъж да се сети някой за мен в България и веднага стана такава неприятна история". Но след като разбрах, че номинацията ми не противоречи на статута на наградата, се успокоих.

А огорчен бях не толкова от факта, че за някои хора явно съвсем не съм "добре дошъл", а от това, че ако някой не е съгласен с условията за участие в едно съревнование, той просто не стартира, а не го напуска малко преди финала.

- Преди месец и нещо беше премиерата на твоята пиеса "Домът на съдията" (Das Haus des Richters) във виенския "Бургтеатър". Какво означава за един драматург да го поставят в този театър?

- Да бъде поставен в "Бургтеатър" е мечтата на всеки драматург в немскоезичния свят. Затова и аз не повярвах на ушите си, когато ръководството на големия "Бург" ми се обади и ме попита дали желая да напиша нещо за тях. Това е, така да се каже, Олимп за всеки немскоезичен драматург. Няма театър в немския свят, в който условията за работа да са по-добри и който да има по-голям бюджет. Но и няма сцена, от която по-отвисоко може да се падне.

Бях много развълнуван и премиерата прекарах в барчето на театъра, където има монитор и колони, чрез които човек може да следи какво става на сцената - както представлението, така и реакциите на публиката. Пред мен беше шише със 70-градусова маврудова ракия от резервите на баща ми, която лекува болки от всякакво естество и отдалечава временно света. Но в този случай не помогна. Успокоих се едва когато самият директор на театъра дойде при мен и ми каза: "Върви добре". По време на аплодисментите разбрах, че дори засичат времетраенето им за ориентация. Някой от екипа си бе направил шега с артистите, че аз съм вкарал 200 души приятели, и те се успокоиха и се зарадваха на овациите едва когато разбраха, че поканените от мен хора в залата не бяха повече от 13.

- Какво чувство изпита, когато най-успешното ти досега произведение, романът "Ангелски езици", се появи и на родния ти език?

- И радост, и тревога като пред среща с първата любов. Романът на един българин е преведен на български - не отразява ли този факт целия абсурд и всичките противоречия на новото време, на новата ни история? Издал съм на немски два сборника с разкази и един роман. Романът "Ангелски езици" седем пъти е преиздаван с твърди корици, а джобното му издание се преиздава в момента за трети път. Сборникът "Светлинка над главата" бе избран за книга на град Инсбрук. Преводи на мои произведения има на шведски, финландски, румънски, испански, хинди, английски, датски, словашки. Но чудесният превод на Гергана Фъркова на български бе нещо съвсем специално.

- Трудно ли е да вървиш по пътя на писатели като Владимир Набоков, Джоузеф Конрад и Йосиф Бродски, които изковават литературната си кариера на немайчин език?

- Боя се, че на този въпрос не мога да дам задоволителен отговор, понеже нямам база за сравнение. Може би е също толкова трудно, колкото и на един българин да направи кариера като български или на един австриец като австрийски писател. Екзистенциалният опит е нещо несподелимо. Човек може да сподели само онова, което има, но не и онова, което е. Само езикът позволява такива магии. Само той дава възможността да споделиш, та дори и най-незаменимото, най-неразделното - живота.

- Какъв писател се чувстваш - австрийски, както те определя критиката, или български?

- Критиците предпочитат пет пъти да преплетат език, да ме нарекат "българо-австрийски", "австрийско-български" и какви ли не други кентавърски съчетания, преди да използват простото "европейски". Не им се сърдя, защото колкото повече хора ме смятат за техен писател, толкова повече укрепва и надеждата ми, че литературата, която създавам, е общочовешка. А колкото до чувствата, нека го нарека така: България е моята майка, Австрия - моята любима.

- Кога разбра, че ще ставаш писател? От кои писатели си се учил?

- Разбрах го на 17 години. Тогава пишех предимно стихове. Баща ми веднъж ми каза: "Изкарай висше, хвани по-напред някоя хубава професия, защото дори от теб нищо да не излезе, писател пак може да станеш." Оттук нататък вече всичко за мен бе решено. Имам много учители, като се започне от античната литература, та до днешни автори. Сега предпочитам предимно класиците, но се радвам и на всяка хубава нова книга.

- Какви бяха мотивите, които те накараха да емигрираш през 90-те години?

- Това беше един цял мотивационен възел и по-добре да не започвам да го разплитам. Ще кажа само, че последният тласък ми дадоха резултатите от първите свободни избори през 1990 г. и още същата година напуснах страната.

- Колко време преживя в емигрантския ъндърграунд? Разкажи нещо от онова време. Имаше ли период, когато бе загубил всякаква надежда?

- Над десет години. Голяма част от историите човек може да прочете в моите произведения. Ще разкажа само една.

Няколко години работих като реставратор. Един от колегите ми беше румънец. Помежду си разговаряхме на немски. Той живееше от пет години в Австрия и немският му беше сравнително добър. За да минава времето, често си разказвахме истории, той от Румъния, аз от България. Веднъж, разказвайки му нещо, аз употребих думата "истина". Той не я знаеше. От пет години живееше в Австрия и нито веднъж не му беше потрябвала. Виза му бе трябвала, разрешение за работа, адресна регистрация и какво ли не друго, но не и истината. Аз известно време се опитвах да му обясня значението на тази дума, но после се отказах. Той и без истината добре се беше справил. Бил съм често отчаян през този период, но надеждата е може би единственото нещо, което не съм губил. Благодарение на прекрасните приятели, които имах щастието да намеря в Австрия.

- Следиш ли съвременната българска литература? Тя отговаря ли на "евростандартите"?

- Не съм постоянно в течение, но понаучавам нещо за нея благодарение на препоръките на сестра ми, която е журналистка в София. Последното, което ме впечатли, е романът "Майките" на Теодора Димова. Хубавото е, че в литературата няма стандарти. (Ако имаше, издателите щяха да изкарват само бестселъри на пазара.) Има само добра и лоша литература. Понякога добре се продава и лошата, но в литературната памет на света остава само добрата.

- По какво се различава австрийското книгоиздателско дело от българското?

- Разликата между австрийското книгоиздателство и българското е колкото от небето до земята, а иначе казано - също такава, каквато е разликата между австрийската здравна система и българската, австрийския жизнен стандарт и българския...

- Как намираш България половин година след приемането й в ЕС?

- Поглед върху цялата страна нямам и не мога да имам. Това, което виждам при идванията си тук, са моите родители и близки и всеки път ги намирам все по-бедни и по-загрижени. За една страна най-добре може да се съди по това как се отнася към болните и пенсионерите. А аз не си спомням някога положението на тези две, а и на всичките социално слаби групи да е било по-трагично. Все пак много се надявам еврочленството постепенно да даде нов морален подтик на всеки един от обезверените наши сънародници. Това може би е един от последните шансове да се заговори отново за ценности и добродетели и да се повярва в тяхната значимост. Защото без пари е трудно да се гради общество, но без вяра е невъзможно.

- Какво те чака на "тезгяха" сега?

- Току-що завърших една пиеса, поръчана ми от виенския "Фолкстеатър". Следващият проект е сценарий за една австрийска режисьорка, а след него ми е поръчана пиеса за един фестивал. Ако, живот и здраве, докарам всичките тези проекти до благополучен край, планувам да се върна към прозата и да започна нов роман, още повече че авансът за него отдавна е прахосан.