---------------

Александър Шурбанов преди дни стана лауреат на голямата награда "Христо Г. Данов" за цялостен принос в българската книжовна култура. Той е роден през 1941 г. в София. Професор по английска литература в Софийския университет, доктор на филологическите науки, доктор хонорис кауза на университетите на Кент и Съри, Великобритания. Автор на поетични сборници, есеистични книги и литературоведски изследвания върху творчеството на Шекспир и други поети от епохата на Английския ренесанс (публикувани у нас и в чужбина). Преводач на англоезична литература.

------------------------



- Проф. Шурбанов, с какъв литературен жанр бихте сравнили днешната политическа ситуация ?

- Ами ясно с какъв - с гангстерско-мафиотски булеварден роман, плосък и безвкусен като повечето четива от този тип, само че и съвършено бездарен, та отгоре на това и подражателен до втръсване. Разбира се, налице са всичките съставки на жанра: оплетена интрига с убийства и контраубийства по улиците, задкулисни яки връзки на престъпния свят със зависимите от него политици, позорно безсилие на съдебната система, креслива демагогия и популизъм, безпросветност и духовна нищета, все по-безсрамни социални контрасти. Нали знаете в коя страна живеем? Това е страната, чийто парламент пред очите на цялата стъписана нация с рядко единодушие отстоява освобождаването от данъци на хазарта и облагането на лекарствата. Страната, чиито медии не задават въпроса на какво се дължи този зловещ абсурд и докога ще трае. Страната, в която няма обществена сила, способна да се опълчи срещу абсурда. Страната, в която няма обществена сила.

- В такъв случай членството ни в Европейския съюз не служи ли като алиби на управляващите за прогресивното влошаване на качеството на живота за голяма част от населението?

- Не виждам как може да служи като алиби, ако мислим с главите си. Разбира се, за българските политици, привикнали в огромното си мнозинство да служат на чужди за народа си интереси и загрижени единствено за собственото си благополучие, е изгодно да препращат отговорността за своите провали към външни инстанции. Няма съмнение обаче, че проблемите се коренят в тяхната корумпираност, некадърност и безхаберие. В рамките на многонационалната общност, в която току-що встъпихме, ние трябва непрекъснато да отстояваме своите специфични приоритети без, разбира се, да ги противопоставяме на общите. Трябва освен това да създаваме условия за пълноценно усвояване на присъединителните фондове. За да стане това обаче, ще ни бъде необходим административен апарат, чиято основна грижа е общото въздигане на страната, а не пълненето на собствените джобове. Можем ли да имаме такъв апарат? Можем, ако имаме почтена политическа класа, която да го контролира. Можем ли да имаме почтена политическа класа? Можем, ако имаме развито гражданско общество, което да я респектира. Имаме ли такова гражданско общество? Нямаме. Ще имаме ли? От нас зависи. Никой не забранява със закон гражданското общество. Но и никой не го създава отгоре. Като всичко живо, то расте само отдолу нагоре. Бедата е, че ние, българите, бяхме приучвани с поколения наред да разчитаме за всичко на държавата и онзи изконно наш импулс, който някога дори под чуждо робство доведе на бял свят мрежата от народни читалища и училища, комай съвсем е пресъхнал. А ако не искаме да се утвърдим окончателно като пример за гангстерско-мафиотския жанр, трябва час по-скоро да се събудим от дрямката и да се заемем с преизграждането на страната си. Другите няма да го направят заради нас.

- Тази година станахте лауреат на голямата награда "Христо Г. Данов". Какво е значението на тази награда за вас?

- Така, както е обявена, тя е награда за цялостен принос в българската книжовна култура. Тази формулировка е особено важна за мен, защото дейността ми през годините се е развивала в няколко сродни и все пак разграничени една от друга области: литературно творчество, превод на художествена литература, литературоведски изследвания, литературна критика, преподаване на литература. Това многообразие непрекъснато ме е зареждало с идеи и настроение за работа. Днес ме потупаха по рамото и ми казаха: все пак "цялостният ти принос" не е за изхвърляне. И което е особено съществено, обявиха този принос за влог в българската книжовна култура. Това не е малко признание за човек, който често се е бъхтал на границата между езици и култури, но нито за миг не е имал съмнение, че всичките му усилия са за благото на родната култура. Тази награда е потвърждение, че наистина е било така - не само за мен, но и за другите, за които съм се трудил.

Има и още нещо. Наградата е наречена на името на един от нашите най-достойни възрожденци Христо Г. Данов. Прекланям се пред неговото чувство за мисия в името на образованието и духовното издигане на нашия народ. Бих искал, както казах и при получаването на отличието, да мога да причисля себе си сред последователите на Данов, да мога да се назова "дановист".

- Как гледате на литературните награди въобще? Каква е нуждата от тях?

- За писателя те са признание и насърчение. За читателите - ориентир за ценности. Разбира се, както във всичко човешко, и тук голяма роля играе случайността. Награденият трябва да приеме наградата с чувство на смирение и да си каже (както и аз си казвам сега): със същото, а може би и с по-голямо основание можеше да се падне на другиго. Но, разбира се, литературните награди по принцип са нещо много положително. Тяхното наличие говори за културната зрелост на едно общество, утвърждава и укрепва тази зрелост. Тяхното пренебрегване от средствата за масово осведомяване като нещо далеч по-маловажно от пикантната будоарна новина пък свидетелства, че сме зрели, ама не дотам.

- Вие наскоро издадохте свой превод на "Хамлет". Защо е нужно периодично да се появяват нови преводи на Шекспировите творби?

- Не само на Шекспировите - на всички издържали проверката на времето творби всяко ново поколение трябва да се опитва да намери свой прочит. Защото голямата литература продължава живота си през вековете само ако успее да заговори на езика на живите. Поредицата от преводи е едно непрекъснато усилие за приближаване към оригинала и понеже пълно тъждество между превод и оригинал никога не може да се постигне, това усилие никога не свършва. Особено е остра нуждата от нови преводи при драматичните произведения, тъй като те се осъществяват в звучащото слово, а за да въздейства, то винаги трябва да бъде съвременно, автентично.

- Защо все още липсва големият литературен пробив навън?

- Литературният ни живот все още е много затворен. Провинциален. Би трябвало включването на България в международна икономико-политическа общност да доведе и до интернационализиране на нейната култура и литература. Не до изличаване на националния й колорит, а до заговаряне на език, разбираем за всички. До преодоляване на затвореността в местния бит и до извисяване на националния опит до общочовешкия. Някои наши писатели решиха, че това може да стане чрез подражание на начини на писане, вече разработени в развитите страни и затова с по-голям изглед за интеграция. Ако беше толкова просто, нямаше да имаме проблем. Нямаше да продължаваме да се чудим защо не пробиваме навън, защо нямаме свой Кадаре, свой Памук, свой Кундера, свой Чоран и пр., и пр. Може би проблемът не е само литературен, а по-всеобхватен. Може би ни предстои да привлечем вниманието на света към себе си с общ подем на националната си същност. За да стане най-сетне невъзможно хората през една-две държави от нас, вътре в съюза, на който принадлежим, да не са чували никога за страна на име България и да свързват тази дума само с булеварда на проститутките в собствения си град.

Разбира се, има го и другото. Ние сме май единствената страна без държавна политика в разпространението на националната култура по света. Скоро моят приятел Майкъл Холман, изтъкнат преводач на Йовков, Хайтов и др. на английски, сподели, че с удоволствие би се заел да преведе още нещо стойностно. Преди веднага бих отнесъл желанието му до Центъра за българистика, Министерството на културата или Министерството на външните работи. Сега, да си призная, не знам вече към кого да се обърна.

- Кое се оказа по-фатално за литературата ни - някогашният идеологически контрол или новата пазарна реалност?

- Тогава писателският Олимп почиваше върху близостта до властта, сега - върху близостта до парите (спонсорството). Нямам основания за носталгия по миналото. Но все ми се струва, че при предишните условия въпреки всичко догоре успяха да се изкачат и някои доста кадърни писатели. Просто властта се нуждаеше от представителна фасада. Е, имаше и такива като Константин Павлов и Георги Марков, на които се налагаше да запушват устата. Но къде са днешните константин-павловци и георги-марковци? В началото бе Слово. А в края - словоблудие. Единствената надежда е, че това не може да продължава вечно. Но кълновете на бъдещето още не са се показали.