Наистина, има в българския политически живот нещо епично и монументално, което напомня за Вагнер и Толкин - само дето нямаме толкова красиви образи, в които да го облечем. Затова ви предлагам малко да насилите въображението си и да си представите омразата като дракон, който се събужда из недрата на народната душа. Като страшно притъмняване, като буря, като туистър или какъвто там филм сте гледали наскоро.

Българският политически живот - след живковската дрямка - е едно безспирно бунене на омрази към някакви хора. Комунисти, фашисти, бизнесмени, мутри, по-късно турци, цигани, американци. И до днес по партийни седенки ще видите едни такива сини или червени бабички, които вече съвсем не разбират какво става, но чакат да им се каже кой е врагът за мразене.

Майсторството на политиката, съответно на журналистиката, е в това да разбудиш дремещите омрази, да ги насочиш към избраната цел. Отначало това ставаше с пламенни метафори, ако не направо с хъшлашко попържане. После в полето взе да се появява все по-голяма конкуренция и повелителите на омразата започнаха да стават експерти - да излизат с все по-стройни аргументи от историята, народопсихологията, геополитиката, криминалистиката и какво не още. Всеки опит да се опровергае съответната експертна разработка (например за 12-те милиарда откраднати лично от Тодор Живков) е, разбира се, аргумент за това, че съмняващият се е обект за мразене.

Ще кажете



не е ли всяка политика свързана с разделяне на свои от чужди,



с идентифициране на противници. Разликата между това да се бориш с противник и просто да мразиш е в това, че в първия случай проблемът ти не е в целия човек, а в определени негови идеи или действия. Когато противникът се пречупи, когато дойде на твоя акъл, почне да прави това, което ти искаш, той престава да е враг. Омразата не разделя другия човек от неговите мисли и действия. Той е едно цяло, непоправим, враг до дупка. Комунистът не се променя, повтаряха през 90-те, той никога не може да стане демократ и всичко, което прави, е само театър. Днес казват същото за турчина, дори да твърди (на чист български език), че е лоялен български гражданин. Същото бяхме чували за "бившите хора", кулаците, евреите. В последна сметка психологическата фигура зад всичко това е Сатаната: онзи абсолютен злодей, който можем да мразим безкрайно, в какъвто и облик да се предрешава.

Защо политиците и техните PR-и се стремят да бунят омрази, това антрополозите знаят отдавна - за да сплотиш групата около себе си, трябва да канализираш и да насочиш навън негативните енергии. Най-сплотени са човешките общества във време на война или приношение на невинна изкупителна жертва. Е, днес, слава богу, до реални сблъсъци не стигаме (за разлика от балканските си комшии), но омразата, която изпускаме по един или друг повод, е забележителна, защото обществото ни до голяма степен функционира на принципа на футболния мач. Никой не се сеща вече да пита за милиардите на Живков, но пък как добре си попсувахме тогава, как скачахме по площадите! Сигурно някой психолог ще каже, че е добре за здравето от време на време да вадиш навън злото от себе си...

Частните медии въведоха в циркулацията на омразите един нов, пазарен елемент. Вече няма ден, в който таблоидната преса да не ни зашемети с разкрития за корупция, с някаква долна кражба, педофилия или убийство, в краен случай - с поругание на националната чест. В кабелните телевизии се оформи такава длъжностна характеристика: водещи, които бунят възмущения и разпалват омрази (те малко напомнят диско жокерите, които подгряват купона с професионални подвиквания). Целта на "авторските" им предавания не е да информират за нещо, да представят различни гледни точки, да дискутират; те рядко защищават партийни позиции като в началото на 90-те. Целта е да кажат на зрителите си онова, което те и без това знаят, т.е. че



лошите са още по-лоши, отколкото изглеждат



И да им дадат думата в ефир да излеят душата си в едно безкрайно караоке по желание на клиента. Един такъв ТВ-водещ стана политически лидер, но има го и обратното - политици, които сменят парламента с телевизията. Във всеки случай двете професии често са неразличими.

Ще кажете: това им е задължението на демократичните медии - да критикуват? Работата е там, че сериозната журналистика разследва, търси истина, която не е предпоставена от самото начало, стреми се да доведе темите си до някакъв край. Може например да не се намерят данни, които да уличават корумпирания чиновник. Тогава тя заявява, че е сбъркала, извинява се, наказва журналисти. При повелителите на омразата врагът е винаги представен като едва ли не етнически чужд, т.е. непоправим по рождение. Защото тяхната цел не е да отиват докрай, а да бунят омразата - завистта към богатите, недоверието към политиците, презрението към сериозната интелигенция, изобщо някакво анти-, което свободно сменя мишената си. Новата мода на национализма, с който се кичат всички, по същество има същата структура - за разлика от патриотизма, който означава любов към своето,



национализмът е омраза към чуждото



А кой точно е врагът на този етап, това повелителите определят в ритуалните си политжурналистически екстази. И омразата е стока като всяка друга - въпросът е да се поддържа аудитория. Медийният пазар е най-чувствителен от всичко към скоростта и ако искаш да успяваш в него, не се занимавай с разнищване и задълбочаване. Наместо да се занимаваш с това какво било и що било, пренасочи утре омразата си към нов обект, за да знаят хората кого да мразят. Емоциите нямат памет: в момента, в който си се влюбил в друга, вече си забравил старата любима. Същото е с омразата.

Не мислете, че този феномен е провинциален и периферен. Че приватизираната публичност преминава все по-често в регистъра на страстта, ще се убедите, ако следите например английските таблоиди. Нещо се промени в света на мигновената комуникация. Класическата модерност възпитаваше у елитите си рационалност, въздържане на емоциите. Днес, обратно, успява спонтанният, емоционалният, отклоняващият се, докато скромният и уравновесеният си остава в ъгъла. Звездата замести политика, интелектуалеца, учения, а тя по определение е тяло със страсти, тя обича и мрази пред камерите. И когато звездата стане единственият обществен идеал на милиарди невъздържани тела, появява се един чудовищен потенциал на страсти, които във всеки миг изригват под палката на своите повелители. Дали западните общества ще успеят да удържат надигащия се дракон на омразата в медийно-пазарни рамки? Както виждаме, в Третия свят не успяват.