Безсмислената наказателна жега на последната седмица, която изпарява аквариумите и разширява панелите до пръсване, отключи безсъниците и от отворените прозорци наоколо до съмване се носят телефонен звън и гласове от телевизорите. Тук-таме избухва смях или пък някоя компания запява - хората се събират да изкарат нощта в откъслечни приказки и студени питиета. На зазоряване карето между блоковете утихва и се появява лекият загадъчен ветрец - сякаш утринният бриз крайморски, който, както сме учили в училище, сутрин излиза да подкара рибарските лодки навътре. Но край блоковете не шумят вълни, понякога само потиснато зашумяват омаломощените от пек липи и дъхът им тихо се изкачва към балконите. Почти през цялото денонощие жегата го задържа в короните и сега той се откъсва за малко от тях - да даде знак, че вече е средата на годината, че потегляме към есента и, най-общо, че



животът продължава и... отминава



Дори този неуловим, чувствен полъх в тези дни е тежък и някак... тъмен. Изживял съм някак неговото общоприето очарование. Надвил съм го. Като всичко в природата, което се повтаря непредотвратимо, и той с годините се е превърнал в знак за изтичането на живота. Това изтичане съществува в някакви образи, звуци и символи, които ние безпомощно разчитаме. Съществува, разбира се, и в нашите протести и примирения. Но ако има и мирис - това е мирисът на липа.

А всеки юни липата неумолимо цъфти. И всеки юни дъхът на липите пропълзява по душата ми, пренася ме извън живота ми, по-скоро някъде в живота ми, където отдавна не съм, а и не знам дали искам да се върна.

Липа растеше над родната ми къща в Беглеж, расте и сега. Липа растеше пред бащината ми къща в Плевен. Расте и сега, къщата я няма. Бях войник в далечен град и тъгувах силно, веднъж застанах под разцъфтяла липа в проскубана казармена градинка и ясно ми се стори, че съм си вкъщи. Никога не написах това стихотворение, но то започваше така:



"Домът ми е под някоя липа..."



Цъфтежът на липите обаче не ме разнежва особено. Може би защото странно разбужда мириса на зимния чай, онзи липов чай от сиромашката ни закуска. След него с татко излизахме в мразовития, още почти нощен град и се упътвахме - всеки към своя дълъг, безрадостен делник. (Това стихотворение обаче го написах. "Провинциална закуска". В него го има: "След нас прощално и с тъга излита парата от чая и тръгва да топи снега". Оказва се, че съм запечатал онова, което всъщност искам да забравя.)

А може би се страхувам да възстановя старателно погребаната в съзнанието ми кошмарна сутрин от времето, когато пишех своите "частни случаи". Момиче в нова рокля бе скочило от висок етаж и лежеше на тревата в непоносима, казваща всичко поза. Бе пронизало короната на липата под прозореца и бе отнесло със себе си от цветния прашец. Той жълтееше по ресниците му, по дланите, по дрехата. Пчели кръжаха и кацаха по лицето му, привлечени от прашеца. Фотографката плачеше и ги пъдеше, смъртта беше с дъх на липа.

Уплашена жена от по-ниските етажи разказваше как край прозореца й на разсъмване безшумно прелетяла огромна бяла пеперуда. Спомням си, че така се казваше по-късно скръбният ми очерк:



"Съботна пеперуда"



Написах го, без да съм сигурен, че някой ще го отпечата: църквата и социализмът мразят самоубийците. Третираха ги като някакви трагични дисиденти - всяка такава смърт бе заподозирана в протест срещу действителността и отказ от светлото бъдеще. Но момичето се беше самоубило от любов и мисля, че това бе причина никой да не се реши да го спре. Може би за първи път и аз от собствения си текст научих колко непоносимо чувство може да бъде любовта и как тя може да пречупи човека, да го тласне към безумства и самоотречение.

Живеехме във време на дирижиран оптимизъм (днешното "Гледай позитивно!" има много да учи от него) и той промиваше милиони души, бяхме неуки и объркани в изстрадването на собствените си съдби. Трагедиите в онова време се случваха само при Шекспир, а земетресенията и наводненията - само в чужбина. Момичето се казваше Жулиета и шефовете настояха да сменя името - звучало многозначително и усилвало внушението. ("Освен това и много плоско - рече най-големият шеф. - Много е плоско да се казва точно Жулиета." Неговата дъщеря се казваше Победа, но това явно бе в реда на нещата.) Смених името, но хората го разпознаха. Телефонът звънеше, сякаш всички едва сега бяха открили, че има и нещастна любов и че силните чувства не са се отказали от нас. Съученици на Жулиета ми писаха, че ще посадят липа край гроба й.

Ако е станало това, сега тази липа е голямо трийсетгодишно дърво. Цъфнала е в тези дни и тя, мирише и навярно е пълна с пчели. Липата не помни защо е посадена там. Тя знае само, че е посадена, за да цъфти. И го изпълнява.

Всяка пролет до сега. И - отсега.

Неумолимата липа...