Преди 60 години, на 15 август 1947 г., с обявяването на независимостта на Индия започна разпадът на колониалната система. Първият опит за деколонизация обаче не бе особено сполучлив. Подялбата на тази част от Британската империя между независимите Индия и Пакистан предизвика гигантско разместване на населението, съпроводено с гибелта на стотици хиляди хора от глад, изтощения и верски фанатизъм. Териториалните спорове между отломките не са решени и днес. Хаосът в Индия след независимостта бе спрян едва след като индуски фанатик за малко не уби бащата на нацията Махатма Ганди. След кръвопролитна гражданска война от Пакистан се отцепи източната му част - днешният Бангладеш.

От днешна гледна точка обаче колониалното владичество на британците в Индия не е толкова еднозначно. Именно от тях Индия наследи парламентарната система, която я прави "най-многолюдната демокрация в света". И днес тя е световен център на офшорното програмиране - не на последно място защото тя масово използва езика на колонизаторите - английския. Съседен Пакистан обаче не може да се похвали нито с устойчива демокрация, нито с икономически постижения. Различна е съдбата и на останалите бивши колонии: сред тях е успешният Сингапур и преживяващото икономическа катастрофа Зимбабве.

Така че въпросът дали колониализмът е бил от полза, или е нанесъл вреда на колонизираните едва ли има прост отговор. И затова стимулира учените за сравнителни изследвания на колониалните и постколониалните икономики.



Потисничество и нищета



Дарън Асемоглу и Саймън Джонсън от Масачузетския технологичен институт и Джеймс Робинсън от Калифорнийския университет в Бъркли направиха опит да оценяват влиянието на колониализма според съвременните данни за 64 бивши колонии. Икономистите смятат, че днешното развитие на тези държави е предопределено от стратегията, избрана по онова време от бившите метрополии. В райони с благоприятни климатични и епидемиологични условия европейците са създавали както селища, така и стабилни политически институти - в Австралия и Нова Зеландия например. Но никога не са се заселвали в места с висока смъртност. Тези региони са ги интересували само като източник на полезни изкопаеми. Съответно там се е създавала репресивна система на управление, а политическите институти не са се развивали. Освен това икономиките, ориентирани към износ на суровини, са ставали идеална основа за корумпирани режими. Един от най-ярките примери е белгийско Конго. Създадената от колонизаторите там система директно е заложила основите на диктатурата на Мобуту Сесе Секо, управлявал до 90-те години на миналия век.

Джеймс Фейрър и Брюс Сейкердът от Дартмутския колеж пък дават данни за демографските аспекти на колонизацията. Туземното население на Пуерто Рико в началото на испанската колонизация през 1505 г. е наброявало 60 000. Към 1515 г. то е спаднало до 14 400, а към 1530 г. - до 1500 души. Същото е станало и на остров Ямайка. Там живеели стотици хиляди хора преди появата на испанците. Но към 1655 г., когато островът минава под британското владичество, не е останал нито един туземец. Шокиращо равнище на шарка и други смъртоносни болести е било регистрирано и през следващите столетия.

Тези данни сякаш потвърждават извода, направен още от основоположниците на марксизма-ленинизма - империалистите безпощадно ограбват колониите, те носят безправие и нищета на угнетените народи. Други изследвания обаче показват по-различна картина.



Плюсовете на островите



Същите Джеймс Фейрър и Брюс Сейкердът от Дартмутския колеж изясняват как продължителността на колонизацията се отразява върху съвременните икономики на бившите колонии. Те вземат 80 неголеми острова, които в един или друг момент от историята си са били колонии на европейските държави. Тъй като островите са изолирани, някои фактори като войни със съседни държави не оказват на текущото им състояние такова влияние, както при континенталните държави. Затова точно те могат да дадат най-точна картина какво се случва с икономиката вследствие на колонизацията. Оказва се, че средно всеки 100 години колониален живот добавят днес 40% към брутния вътрешен продукт (БВП) на острова. Същото е и с други важни показатели за развитието на икономиката и обществото - примерно детската смъртност. Колкото по-дълго островът е бил европейска колония, толкова по-ниска сега е детската смъртност там. Така че продължителната колонизация се отразява положително на островните икономики. Но дори и този извод изисква сериозни уточнения.



Владения близнаци с различни съдби



В свое изследване на Майкъл Дакоста от Международния валутен фонд твърди, че продължителността на колонизацията далеч не е единственият фактор за благополучието на бившите колонии. Ученият сравнява Гвиана и Барбадос. И двете страни са в Карибския басейн, били са британски колонии и двете са извоювали независимостта си през 1966 г. при сходно равнище от развитието си. И в двете държави захарната промишленост представлявала около 20% от БВП. Инфлацията била едва 2% годишно. Равнището на смъртност в Барбадос било 7.8 на 1000 души, в Гвиана - 8.2 души. Нивото на грамотност било около 80%.

Въпреки сходството в стартовите позиции двете страни стигат различни нива на развитие. В Барбадос през 2004 г. БВП на глава от населението достигнал 10 000 долара, в Гвиана - десет пъти по-малко. През 2003 г. Барбадос е заемал 30-о място от 177 държави в рейтинга на Програмата на ООН за развитие. Гвиана - чак 107-о място.

Дакоста обяснява различията с два фактора. Първо, Барбадос става британска колония в началото на XVII в. Още през 1639 г. там е било създадено първото законодателно събрание. Съответно там постоянно е действала традицията на представителната демокрация, а преходът към независимост е протекъл сравнително гладко.

В Гвиана самоуправлението се е формирало доста по-късно. Непосредствено преди независимостта тя била разтърсена от междуетнически сблъсък, дори британските власти преустановили действието на конституцията. След това в страната се налага системата на т.нар. изпълнително президентство, при която държавният глава не е бил контролиран от никого и можел да разпуска парламента, когато си поиска.

Второ, в Гвиана заради климатичните особености памукът се отглеждал в големи плантации. Съответно тук се формира пролетариат и се разпространяват левите възгледи. Самите пък плантации изкушавали новата власт да ги национализира. Докато независимият Барбадос успешно развива и диверсифицира икономиката си, Гвиана преживя период на "кооперативен социализъм", съпроводен с национализация на захарната промишленост, а после и с икономически спад.

Наследството на колонизаторите може да бъде разнопосочно дори в рамките на една държава. Абхиджит Банерджи и Лакшми Айер от Масачузетския технологичен институт анализират различията в икономическото развитие на отделни региони от Индия. В някои случаи колонизаторите са запазвали старата феодална система, когато селяните са били закрепостени към местния земевладелец, който отговарял за събирането на данъците в дадения район. На други места обаче властта на земевладелците е премахната, а данъците са събирани от британски администратори. Този подход е прилаган от средата на XVIII до средата на XIX век. Изборът на формата на управление е зависел от икономическите и идеологическите разбирания, които са господствали в Англия при присъединяването на дадена индийска територия към британските владения.

Последиците обаче от този избор се чувстват и днес. Банерджи и Айер посочват, че 150-200 години по-късно в районите, където е била премахната феодалната система, икономическите показатели са доста по-високи. Грамотността е по-висока с 18%, а детската смъртност е по-ниска с 40%.

Така че развитието на бившите колонии е зависело не толкова от продължителността на колонизацията, колкото от нейните методи и подходи.

Съвсем различни са изводите в изследването на Бранко Миланович от Световната банка. Той е анализирал как са повлияли наличието на демокрация, колониализъм и войни на икономическия ръст на отделните държави от 1800 г. досега. Резултатите напълно логично показват, че наличието на демокрация способства за просперитет, а войните оказват негативно влияние. Но най-интересното е, че не се забелязва значително влияние на колониализма върху икономическия ръст. Оказва се, че ако европейците са експлоатирали други държави, то те са правили това по същия начин, както местните управници преди тяхното идване. Това, разбира се, не пречи на днешните ръководители на бившите колонии да обясняват всички проблеми на своите страни - бедност, политическа нестабилност, корупция и т.н., с наследството от проклетото колониално минало.