Константин Коцев съм го виждал на екрана, гледал съм го на сцената, но онзи ден, когато чух, че него вече го няма, си спомних как се запознах с него. Имаше един забележителен български психиатър - професор Шипковенски. Дъщеря му Мариана, приятна млада жена, беше преводачка в БТА и в моя екип и една вечер ми каза:

- Джимо, ето ти превода на речта на Жискар д'Естен, поправи там, каквото ще поправяш, ама бързо, и да тръгваме, понеже другите ми гости вече са пристигнали, а Пацо не обича да чака. Знаеш ли, че и той като Жискар д'Естен е роден през 1926?

Не знаех, нито знаех защо тя го нарича Пацо. Беше 1974 и знаех, че не изпипахме както трябва превода на речта на новия президент на Френската република. Особено думите му: "Не е достатъчно да си прав, за си популярен, нито е достатъчно да си непопулярен, за да си прав. Политическото изкуство е да направиш правилното популярно". (S'il ne suffit pas d'avoir raison pour etre populaire, il ne suffit pas d'etre impopulaire pour avoir raison. L'art de la politique est de rendre populaire ce qui est raisonable).

Тогава във Франция имаше един много популярен журналист - Филип Бувар, и той ухапа новия президент: "За разлика от Талейран, който се приспособявал при всички режими, сегашните знаят, че са временни, и бързат да си напълнят джоба."

Голям играч бил Талейран. Неведнъж изоставял политическите си приятели. И те го изоставяли. Но враговете му не го изоставяли. Когато и и враговете му го забравили, той разбрал, че това му е краят.

Не е бил прав Филип Бувар да разграничава великите приспособленци от великите крадци. В България те са и първото, и второто. А българските пенсионери още им вярват, че са леви, и гласуват за тях, не разбирайки, че те трансформираха държавния капитализъм в частен. Но да не се отплесвам, а да доразкажа за Филип Бувар и за годините, когато Франция имаше прекалено добри журналисти, за да има толкова добри писатели, и не само френската, а цялата европейската литература бе засенчена от литературата на двете Америки.

Филип Бувар беше във в-к "Фигаро" и по радиото, и по телевизията, когато в Париж се подвизаваха шоумени като Тиери льо Люрон, гримиращи се като френския президент и окарикатуряващи го с измислени реплики в измислени ситуации. Покъртително закъснели са българските шоумени, които трансплантираха на родна почва тези изпълнения в годините, през които Константин Коцев си отиваше от болестта на Алцхаймер.

Виж, Бувар беше над дебелашкия хумор. Вместо скечове, измислени от наемни сценаристи, той разказваше истински истории. Той не сътворяваше истории. Не искаше да е "творец".

Още тогава, в началото на 70-те, думата "творец" звучеше иронично. Творец е само Господ бог, все едно как го разбираме - казваха хората на духа в Европа. А икономистите - и в САЩ, и в Европа, - вместо да казват злоупотреби и далавери, казваха "творческо счетоводство". Телевизионният режисьор Христо Чилингиров влизаше в монтажната и за да ни развесели, казваше: "Здравейте, творци!"

Ние, "творците", влачехме по репортажи един много хубав и много скъп, и много тежък магнитофон "Награ", ала звукозаписите ни бяха лоши, понеже не ги правеха sound engineers, а звукорежисьори, сиреч творци. Българските филми също се отличаваха с лошия звукозапис. Константин Коцев се ядосваше, че е така, но така беше, така си и остана. А в телевизиите стана още по-така поради повишаващата се толерантност към калпавия изговор и говорните дефекти.

Докато Константин Коцев настояваше, че Творец е само Господ бог, сега всеки игнорамус и всяка игнорамуска говорят без свян от екрана за тяхното "творчество". Съчинителите на реклами са creative editors. Те сътворяват текстове като "Този прах за пране... Този тиган... И това не е всичко..." Или: "Сто процента газ!", "Челен сблъсък с новостите в автомобилния свят!"

А нека после някой те увещава да караш внимателно, за да стигнеш жив.

От такива простотии се възмущаваше Константин Коцев в онази вечер, когато Мариана ме заведе у тях на гости и аз се запознах с него. Каквото и да кажеше той, гостите се смееха, понеже го бяха виждали в някои комични роли. А той недоумяваше:

- Защо се смеете? Какво толкова смешно съм казал? Аз да не съм шоумен?

Той не искаше да е шоумен.

После, когато пътувахме не помня за къде и Кеворк пусна радиото, той пак недоумяваше:

- Как така моето мъжко момиче? Може ли такъв текст за песен? Джимо! Кеворк! Вие харесвате ли женски момчета или мъжки момичета. Кажете бе, не се смейте!"