Несръчният популизъм на българските управници постави народа ни пред изпитание, което той не издържа. Не ги обикна повече заради цялата им показност около завръщането на медицинските сестри от Либия, но не ги и намрази. Намразени бяха сестрите... Защо се оказаха близо до властта, защо им дават апартаменти и пари? Може нищо да не си поискал, но си виновен, ако получаваш. Тази странна логика на българската завист ни отведе още по-далеч. Хората се сравняват вече с медицинските сестри и твърдят, че са живели напоследък по-тежко и от тях. От ниската пенсия до отказа да те приемат веднага в болница - всичко е познато. И е вярно, без да оправдава обезчовечаването. Съжалявам, но когато нещастният е неспособен на съчувствие към друг нещастен, когато започва всяко изречение с оплакване, за да отклони разговора от чуждото страдание, не може да не се запиташ: "Какво остана от народа ни?" Останалото е в сферата на лудостта, напълно обърканите представи за обществена вина, ниския хоризонт на омразата, насочена към слабия, чиято съдба става по-добра. Набъбва обвинението, че медицинските сестри са между виновните за тежестта на прехода! Много пари сме давали за адвокатите им...

Доскоро казвахме: "Горките, те вече не са хора..." Завистта обаче, изцяло зависима от материалното, ни оставя без сърце. Ако материалното е на едното блюдо, а страданията, кошмарите, които няма да изчезнат, съсипаното здраве са на другото, второто блюдо внезапно се оказа празно. Ала на подсъзнателно ниво изникна и друг страшен проблем.

Не понесохме, че са различни,



че са жертви, но различни жертви



Дрипави, измършавели, тресящи се, смазани от униженията, изгубили човешкия си вид - такива бихме ги приели. Естествено без апартаментите. Ние жалим жертвата само ако прилича на жертва. Но в този случай България посрещна хора, минали през ада и опазили своето достойнство . Въпреки всичко. И това я настрои срещу тях. Препатили? Виж как са облечени, с боядисани коси, не са отслабнали, спокойни са, не плачат постоянно! За тези ли се вдигна толкоз шум? И ги обругахме, вместо да се възхитим. Да запазиш човешкия си вид, да откажеш на палача удоволствието да те превърне в дрипа, да имаш волята за едно достойно поведение, макар да си кълбо от болка, какво би трябвало да кажем на такива хора? Че се гордеем с тях. Кой от нас е преживял три смъртни присъди? Кой е влизал толкова дълбоко в тунела на безнадеждността и отчаянието? Играта на политиците, самолетът на френския президент, речите на летище София - сестрите нищо не можеха да искат, нищо не можеха да направят. Всичко стана независимо от тях. Съдбата, европейската политика, просто ги избраха. Да, хиляди други са страдали несправедливо и не са избавени. Да, за тях е нямало кой да плати. И все пак, ако справедливостта понякога не побеждава в една или друга форма, ще живеем в безсмислен свят.

В каква гротеска превърнахме собствената си декларация "Не сте сами"... Жените си дойдоха, за да видят, че отново са сами, както беше в началото. Четирима от петима българи не ги приемат. Тази реакция на сънародниците им вероятно е по-съсипваща от инквизициите. Реакция, лишена от милост. Затворникът, привидно обвинен, се връща и някой трябва да му каже: "Забрави кошмарите." Да го утеши. Ние прибавихме нови кошмари.

Гледната ни точка за жертвата, длъжна да се държи и да живее като жертва, за да не ни разочарова, а защо не и да приключва като жертва - тя е причината да отхвърляме различните. Тези, които съхраняват себе си, тези, които имат сила да преодолеят изпитанията, тези, за които идва помощ вън от нашия собствен кръг.



Изпитанието на сестрите продължава



Мислил ли е някой по света за такова посрещане в България? И би ли ни разбрал?

Това е граничен случай, откроил душевната ни нищета. Слепи за различията в съдбата на всеки човек, за многообразието на живота, ние приравняваме цялата му сложност към идеята за равенството, която ни осакати. Няма какво да противопоставим на завистта. За да съчувстваш, трябва да забравиш себе си. Тогава ще дадеш утеха, ако нямаш друго, и тя ще бъде истинска. Страдащият някъде далеч, в чужда земя, окръжен от зверската ненавист на излъганите хора, не сънува апартаменти и пари. Той сънува някаква топла ръка, някаква близост, сънува всичко скъпо, което е изгубил. Сестрите получиха това, което не са желали, а мечтаното им бе отказано. Те може да не са най-важните хора на земята, но стават причина за една обща вина. Ето в какво ни превърнаха онези, които отричаха християнската любов към ближния. Способността да виждаш единствено страданието и да забравяш класите, враждите, притежанията, цялата измамност, цялата преходност на този свят.