Синът на лидера на Първосептемврийската революция Муамар Кадафи очерта през седмицата бъдещето на Либия като поврат към реформи. Кой е той, че да чертае такива магистрални планове? Никой, освен син на баща си. Кой е баща му? Никой. Поне така е според официалната йерархия в чудноватата държава, наречена Джамахирия.

Политолози търсят обяснение какво става в Либия, като изказват хипотези за разминаване между баща и син, за конфликт между старата гвардия и младите реформатори и пр. Кадафи-старши се разлютил на сина си Сейф ал Ислам, че злепоставил режима му, като се разприказвал как били изтезавани българските медици, и го пратил за назидание в Бенгази да се изправи пред семействата на заразените деца и да повтори същото, ако му стиска. Не го повтори. Младите либийци пък били недоволни от закостенялата система и искали реформи, които да ги доближат до западния модел, но се сблъскали с консервативен отпор. Изразителят на техните стремежи Сейф ал Ислам обаче получил съгласието на баща си да огласи вижданията им, и то в града, смятан за база на спотаената опозиция.

България, която е преживяла



диктатура с увлечения по династизъм,



няма как да бъде изненадана от случките в Либия. Процесът е прозрачен: либийският лидер, за когото упорито се твърди, че е болнав, е започнал подготовка за предаване на властта. Разбира се, той не я е взел с избори, че да я отстъпи по същия начин. Няма диктатор, който да си представя друг наследник освен самия себе си, но доколкото по природни причини това е невъзможно - естественото му продължение е собственото му отроче. Въпросът е обаче как да стане това в система, която не е абсолютна монархия, но я наподобява. Отговорът е: чрез подобие на онова, за което тя се представя.

Официално Джамахирията е "пряка демокрация" на либийците. Чрез народни комитети те уж управляват държавата. Диктаторът, който стои на върха, независимо дали заема някакъв формален пост или не, се представя за бащица на целия народ. Иначе би признал съществуването на опозиция. Затова всяка диктатура се опира на принципа "Който не е с нас, е против нас" (въпреки че само една го е формулирала така ясно).

С някои разлики в България беше същото: един бащица (Тато) управляваше чрез общонародна партия (БКП) целия народ, съставен от партийци и безпартийни комунисти. Доколкото думата "партия" означава "част", общонародната партия е абсурд, но диктатурата допуска всякакви абсурди в името на един постулат - тя да е на власт и да не я дели с никого. Социалистическата идеология, както и социоислямската идеология на Кадафи не допуска създаване на династии, но и не съдържа механизми, които биха попречили. Затова Сейф ал Ислам можеше смело да заяви в Бенгази: "Либия няма да се превърне в династия или в монархия, нито в диктатура", знаейки, че е точно такава.



Първата комунистическа династия



се роди в Северна Корея, където Великият вожд Ким Ир Сен остави след смъртта си през 1994 г. властта на Любимия ръководител Ким Чен Ир. Старият Ким го обяви за свой наследник още през 1974 г. под лозунга "Да дадем път на младите".

В България Тодор Живков заработи по темата през втората половина на 70-те години на миналия век, след като през 1975 г. направи дъщеря си Людмила Живкова председател на Комитета за култура с ранг на министър, а през 1979 г. я вкара в Политбюро на ЦК на БКП. Малко след това се заговори, че "е време" да бъде възстановен постът "генерален секретар на БКП", какъвто е имало при Георги Димитров (премахнат през 1956 г.), и такова решение взе ХII конгрес на БКП през пролетта на 1981 г. Дискретно бе замълчано какво ще стане с поста "първи секретар", заеман до момента от Живков. Партийни членове се питаха дали не е оставен вакантен за времето, когато бащата би го дал на дъщеря си под предлог, че с годините се чувства уморен и има нужда от по-млад помощник за оперативната работа в партията. Внезапната смърт на дъщеря му през лятото на 1981 г. бързо сложи край на тези въпроси.



Схемата за изграждане на публичен образ



на Людмила Живкова като модерно мислещ човек с едва ли не дисидентски забежки сякаш се повтаря сега в Либия. Сейф ал Ислам прави изказвания, които според арабския печат биха го вкарали в затвора, ако не беше син на Кадафи. Западът го хвали, че отваря Либия към света. И в двата случая става дума за една и съща цел - режимът да оцелее чрез модернизиране. За да не се сблъска със съпротива при неизбежната смяна на поколенията, той авансово подменя опозицията с нейно подобие от семейството на диктатора. Така смяната на властта би изглеждала като отрицание на старото, което обаче не възнамерява да си отиде. Както в социалистическа България някои неща не подлежеха на оспорване - например комунистическата идеология и властта на Тодор Живков, - така и Сейф ал Ислам заяви ясно, че има четири сфери, които не подлежат на политически дискусии и реформи - ислямските закони (шериата), сигурността и стабилността на Либия, нейната териториална цялост и ръководството на баща му.

Разбира се, ако има



образец, на който подражава Кадафи-младши,



това най-вероятно е сирийският президент Башар Асад, който през 2000 г. наследи баща си Хафез Асад, управлявал страната 30 години след държавен преврат. Старият Кадафи, който също дойде на власт с преврат през 1969 г., скоро ще празнува 38 години на своята революция. По същия път вървеше и иракският диктатор Саддам Хюсеин, който бе избрал сина си Удай за свой наследник начело на държавата. Като се сравнят съдбите на династиите в Сирия и Ирак, няма никакво съмнение какво предпочита либийският диктатор. Жестовете му към Запада и особено към САЩ са повече от показателни. Друг е въпросът, че и Вашингтон би предпочел да не повтаря "иракския сценарий". Предстоящото посещение на държавния секретар на САЩ Кондолиза Райс в Либия ще бъде като благословия за Кадафи да продължи по същата писта, на която вече загрява синът му за предаване на щафетата.