"Богатството в България има едно уникално свойство - тук то произвежда мизерия. Веднага даваме най-актуалния за сезона пример, макар че примерите са много. За няколко години Българското Черноморие се превърна в мизерно и кално местенце заради налетите по брега огромни инвестиции. Това лято големите курорти събирали западни туристи, които по собствени признания идвали тук заради евтиното поркане и евтиното chukane s izvinenie. Това представлява българският туристически продукт, казано с езика на браншовиците. Едни мизерни хора създават условия за привличане на други мизерни хора. Вече дори собствениците на хотели в Слънчев бряг и Несебър го разбраха. Всъщност първо го видяха и после го разбраха. И понеже нещата у нас най-често първо се виждат, а после се разбират, затова и богатството произвежда мизерия."



Копипейстнах си този текст от съботния брой на "Сега", за да се опитам да доразвия зачекнатата тема.

Парадоксалната инверсия на богатството в нищета, ярко проявена по Черноморието и в Банско, вече има твърде много национални адреси.

Процесът настъпва на широк фронт и сигурно ще се задълбочава, защото предстои в България да влязат пари от еврофондове, а вероятността значителна част от тях да се превърнат в тягостни гледки е голяма. София вече е изпъстрена с подобни гледки. През последните десет години повечето по-стари квартали като "Лозенец", "Редута", "Изток", "Центъра" се уплътниха (на места до невъзможност за живеене) с един особен вид архитектура. Един ден тя сигурно (справедливо или не) ще носи името на кмета Софиянски и присъдружния му архитект Янев. Това са най-често жилищни кооперации, проектирани и получили строителни разрешения за четири или пет етажа, които обаче в хода на застрояването са станали шест, седем или повече. Последните етажи обикновено се преструват на покрив. Иска им се да са покрив, но не са. По тези триетажни покриви има нещо като балкони и тераси, френски прозорци, капандури и



всякаква архитектурна орнаментация на корупцията в общините



Още в гръцката античност художници и скулптори са се занимавали с връзката между красотата и пропорцията в човешкото тяло, търсели са идеалната пропорция между глава, торс и крайници, опитвали са да я изразят дори и с математически формули. Така през V в. пр. Хр. е създаден канонът на Поликлет, за който, сигурен съм, става дума в днешните архитектурните факултети. Хармонията на градската среда или на една сграда също като човешкото тяло е силно обвързана със спазването на пропорции. Еклектичните триетажни покриви приличат на човешки тела с малформации. Като стил и силует тези сгради създават впечатлението, че архитектите в България не страдат от излишно чувство за професионална чест, а държат повече на цената на извършваните услуги. В което може би не се отличават от други важни за едно гражданско общество професионални съсловия - полицаи, съдии, прокурори и на първо място политиците, защото те създават общия социален климат.

Архитектурата е уникално изкуство. Тя казва цялата истина за едно общество, онова, което то иска да се знае, и онова, което би искало да скрие. Архитектурата казва всичко, стига човек да може да го прочете. А стилът Софиянски-Янев не е труден за разчитане. Той говори за едно общество без осреднени естетически стойности, без ясна и общоприемлива идея за "добър вкус", общество, в което, изправени



пред избора между честта и ползата, хората най-често избират ползата



Това е общество с атрофирало чувство за общност. Атрофията на чувството за общност лесно превръща личното богатство в източник на обща мизерия. Ето още един урбанистичен пример.

На много места в обилно застроените с тузарски вили околности на София няма канализация (вж. "Сега", 14 август), поради което под бетонните зидове, ограждащи високия жизнен стандарт на техните обитатели, често протичат малки вадички с отходни води, които същите обитатели по силата на природните закони произвеждат. Лекотата, с която в България се нарушават гражданските закони, изглежда, вече изкушава все повече хора да нарушават и природни закони. Тяхното нарушаване обаче се наказва сурово и неизбежно. Пак ще дадем пример. Годините на прехода изкараха по българските пътища едно ново поколение шофьори, които нарушават не само правилника, но и законите на физиката, често с фатален резултат. Поради което едно тънко детско гласче по програма "Хоризонт" на всеки кръгъл час моли шофьорите да спазват правилата, "за да няма разплакани майки и тъжни татковци". Последното е пример за ПР с много лош вкус.

Минавайки през квартал "Лозенец" по ул. "Джеймс Баучер" (около хотел "Кемпински"), често съм се чудел на какво ми прилича това място. Какво точно наподобяват тези набутани една в друга като пенсионери в трамвай, но иначе луксозни на вид сгради. Най-после се сетих. Това е бидонвил, увеличен в мащаб и изпълнен със скъпи строителни материали. Същият силует, същите хазартни пространствени решения ги има в покрайнините на Рио де Жанейро, Мексико сити и други големи латиноамерикански градове, но там моделът е умален, а изпълнението е от картон, шперплат, тенекии и други леки материали. Изглежда, и хората, които строят и обитават този посттоталитарен лукс, са хора с бидонвилен манталитет. Лишени (не по своя вина) от чувство за естетическо пространство, те нямат и чувство за дистанция, за приличие, за допустимо и недопустимо. Този усет им липсва не само в бита, но и в бизнеса, поради което често се гърмят или се взривяват в асансьори, както впрочем стана в един от типичните бидонбилдинги на ул. "Джеймс Баучер" преди няколко години.

В навечерието на местните избори предстои ликвидирането на единствената детска площадка с малък парк и игрище в столичния квартал "Изгрев". Някакъв човек в суматохата на прехода се е представил за собственик на терена, снабдил се е с документи, събрал е подписи и печати по обичайния начин, продал го е и както се казва, процедурата е задвижена, очакват се резачките, багерите и бетоновозите. Хората, които са правили парка преди повече от тридесет години, помнят, че някогашните собственици са били обезщетени и са убедени, че детското игрище ще бъде застроено с измама. Само че в българската административна действителност



измамата е чевръста и повратлива,



тя знае как да изпипва документи, как да се промъква през процедурите, къде да похлопа, какво да предложи. Тя лесно гъделичка атрофиралото чувство за общност и приличие у българския чиновник, поради което лесно постига целите си и лесно сее мизерия. Истината е инертна, ленива и живее с усещане за самодостатъчност. Единственият съвет към хората от кв. "Изгрев" е официално чрез медиите да поканят столичния кмет и главния архитект да присъстват на екзекуцията на парка. Тя все пак ще бъде законна, минала е през необходимите административни процедури, получила е санкция от предишния кмет и предишния главен архитект. Техните приемници би трябвало да понесат гледката с мъжество. В миналото екзекуциите на хора са ставали публично, а в някои държави това още се практикува. В случая не става дума за хора, а за някакви си петдесетина дървета, брези, кестени, липи и разни други на по трийсетина години всяко плюс няколко люлки и едно игрище.

В знаменития роман "Клошмерл" от Габриел Шевалие (разказ за живота в малко градче в Бургундия) има няколко реда, които биха помогнали да видим как невъзможното у нас е постигано с естествена лекота другаде. "Църквата си е все същата, сбор от разновидни части, прибавяни последователно от всяко поколение с някакъв усет за пестеливост, който е запретявал да се възстановява повече от строго необходимото, и някакво смътно чувство за красота, което ги е карало да долавят прекрасното и ги е възпирало да го разрушат. Тази умереност е създала повече или по-малко навсякъде прелестта на френското село."

Този "усет за пестеливост", тази "умереност" и това "смътно чувство за красота", което да долавя прекрасното и да го пази от разрушаване, у нас го няма. Няма го в администрацията, няма го в бизнеса, българското общество това чувство не го е създало и не го е загнездило в града. Поради което богатството създава мизерия.

Какъв може да бъде



изходът от тази опасна гражданско-естетическа ситуация?



Изглежда, ще трябва да се почака петдесетина или стотина години, докато атрофиралото българско чувство за общност укрепне и оформи някаква обща естетическа норма. Дотогава може би ще трябва да си самоналожим нещо като строително-архитектурен борд. Вече имаше подобни хрумвания в други обществени сфери. Идеята немска фирма да изпитва български шофьори, наскоро лансирана в пресата, както и идеята да се викнат евроексперти, за да разследват скандала около Р. Овчаров, са ярък пример за професионална и морална непригодност на български институции.

Строително-архитектурният борд няма да е първият случай, в който чужди авторитети помагат за естетизирането на българска градска среда. През 1883 г. софийската община е поканила един швейцарец - Даниел Неф, да прави днешната Борисова градина. По-късно пак чужди архитекти са правили и други български паркове, проектирали са и много сгради. Би могло страната отново да потърси чуждестранна експертиза, която да склони местната строителна администрация към естетическо приличие. Един архитектурно-строителен борд би предпазил българското общество от лекомислено и дълготрайно увреждане на собствените си интереси.