По повод статията от миналата събота "Самопокълваща омраза" за циганските безчинства в "Красна поляна" дейци на правителствени и неправителствени организации, както и нормални граждани почти с укор питаха защо не съм споменал самопокълващата любов между етноситe и по-конкретно любовта между българи и цигани. С омразата било едностранчиво и песимистично. Ето един възможен по-оптимистичен отговор дори и след ромските вълнения в Самоков за убийството на 17-годишния Аспарух Илиев.

1. За разлика от омразата, която избуява сама и намира обект за изливането си, за да не се разкрие като лична слабост, любовта изисква двама достатъчно силни да се откажат от себе си. При народите тя никога не е от пръв поглед. Не е и любов, а смес от прозаични, здрави неща - търпение, доверие, взаимопомощ, уважение, основани на отстъпки и изгоди, усетени от няколко поколения. Добре е народите да не са от един корен: както при хората, така и при тях любовта между кръвни роднини не е честа и не е трайна; най-жестоките войни се водят между единородци и единоверци. Колкото и да са подвеждащи мътните понятия за характер, може да се каже, че народите са егоисти; алтруистични народи няма даже в САЩ. Разбира се, по правило изгодите се консумират от правителствата, докато отказите - от народите, но щом са търпими, народите свикват и се заобичват дотам, че еднакво не забелязват властта.



Изгодите и отказите могат да съвпадат;



те са я от свобода, я от нефт, я от опростени заеми и ниски данъци, я от пушки и чужди бази, я от религия и култура. Досега сме нямали управление под девиза "България няма вечни приятели, тя има вечни интереси"; имаме обаче достатъчен исторически опит да преценим, че приказки от типа "Дружба от векове и за векове" с други народи, пък били те и на Тристранния пакт, СССР, ЕС и т.н., са до време. С циганите обаче се търпим поне от 800 години; сред тях пък върви легендата, че са дошли по тия земи още с Аспаруховата орда.

2. Историята свидетелства за много случаи, когато доверието, взаимопомощта и уважението се раждат след осъзнат отказ от стереотипите, които народите са изградили за себе си. Те обикновено са следствие от прекрачването на някоя от Божиите заповеди; прекрачване, ставащо добродетел в очите на същия народ. Примерно пренебрегването на "Не кради" за циганите е сродно с незадължителността на "Не прелюбодействай" или на "Не пожелавай дома на ближния си; нито жената, нито роба, ни робинята му, ни вола му, ни осела му, нито никакъв негов добитък", с което българите се хвалят. Каквото и да се говори, това е по-човешко от нарушаването на "Не убивай", практикувано от ревностни християнски нации така, че днес си нямат "ромски проблем", макар да поучават как той се решава хуманно. Затова имаме основания да допуснем, че българи и цигани надали ще се заобичат, но поне могат да си имат доверие в едно много важно отношение:



не са се убивали като народи



Може би защото по нашите земи и двата народа не са били в държава, където нацията непременно предполага расова, верска, езикова, културна и т.н. чистота на "държавнотворния етнос".

3. Когато са в една държава, народите се търпят и стигат до доверие, взаимопомощ, уважение само тогава, когато повече представители на единия си взаимодействат с повече представители на другия без посредничество на лидери и кланове. При това колкото и да се спазват права на малцинства, се налагат правилата на мнозинството, поради което всяко малцинство, ако не иска да бъде асимилирано или да се автономизира, трябва да се съобразява с тях. Взаимодействието личи ярко в три припокриващи се области: труд, просвета, всекидневие. Допирните точки между българи и цигани в тях са много по-рехави, отколкото преди поколение. Това е следствие от десоциализацията на държавата, която за около тридесет години между 1956-1986 се опитваше да увеличи тия допирни точки къде със сила, къде с привилегии. Много неща могат да се отричат на социализма в България, но не и това, че той постигна такава интеграция на циганите, за която дълго ще се пишат проекти и ще усвояват средства, но нищо няма да се получи. Тя не е "междукултурен диалог", фолклор и фарс, където след интервю с д-р Чирков или Азис показват как бай Мангал говори с бай Ганьо и следват тъпи реклами с цигански оркестър. Това със сигурност е по-весело от строителни войски, КЕЧ и ПУЦ, но обрича взаимодействието на случайност, която никога не минава във всекидневие, основано на труд. Корените му са в задължителното общо образование дори със законово насилие над семействата, които отклоняват децата от него.

4. Шибил може да обича Рада, Джалма - бат' Серго, но



българите трудно ще заобичат някога циганите,



както и обратно. Ала в общото минало има достатъчно кълнове на доверие, взаимопомощ, уважение. Техните различни форми се обобщават в следната почти невероятна възможност: имаме ги тогава, когато не се замисляш за етническия произход на съседа, комуто оставяш ключа от дома си, та да ти полива цветята; защото си убеден, че и той ще постъпи така. Доста по-трудно е с държавата, споделена с други народи без страхове, че ще я оберат. Що се отнася до ключа, пък и до държавата, днес човек няма доверие да ги остави на когото и да било. Това е в крак с водещи наши и световни тенденции на индивидуализация, има пряк политико-икономически ефект - растат грижите за сигурността, укрепват "Егида" с ромски конници, НАТО - с български наемници, продават се повече ключалки и аларми. Е, каква самопокълваща любов, когато всеки миг очакваш да запищят?