|
Да, те са, същите - без да имат таланта на братя Коен или футуристичана визия на Уашовски, Питър и Боби Фарели влязоха в историята с циничната си комедия "Ах, тази Мери". После с променлив успех повториха заниманието в "Аз, моя милост и Айрин".
На пръв поглед новият им филм "Свалячът Хал" няма много общо със старите, където основен обект на шегите им ставаха сперма, куци кучета и други подобни тям. В него се намесват понятия като романтика, вътрешна красота...
С една дума: на нашия човек (Джак Блек от "Момичета от класа") не му върви с жените, докато ги избира само по външните белези. Но засяда в асансьора с тв гуру и той му промива мозъка да вижда само вътрешната красота. Оттам нататък се започва една мътна и кървава: на каквото и да налети горкият Хал, то има поне 50 излишни килограма, но затова пък златно сърце. Той си представя Гуинет каквато тя е - слаба и красива, но всъщност героинята й (в специално ушит за целта "дебел" костюм) е стокилограмова слоница, спасяваща дечица от третия свят в Корпуса на мира.
Посланието на "Свалячът Хал" само привидно изглежда смазващо иронично. Всъщност братята Фарели са обърнали гръб на циничната си същност и се подмазват на наднормено затлъстялата Америка.
Филмът им може и да върши работа в борбата срещу анорексията, която безспорно е опасна болест. Но е убийствено грозен. Кант е казал, че естетичното се възприема и без понятие за него. Но защо пък ние, които си имаме понятие що е то красиво, да търпим американската липса на стандарт по въпроса?