Някога на село, изпращайки с въздишка епохата на залязващия в недрата на капитализма феодализъм, посрещайки с усмивка епохата на изгряващия в сянката на предопределеното си залязване социализъм, наричахме сложните машинарийки, като ръчната подстригвачка например, "джаджи" или "инжектопляктори".
Днес в "глобалното село" на модерната цивилизация, изпращайки в романтичното минало усмивките си и посрещайки в прагматичното настояще въздишките на бъдещето си, сме затънали до гуша в океан инжектопляктори и джаджи от различно естество и с различна степен на технологически идиотизъм.
- Хубав мобифон! - хваля новата придобивка на сина ми. - Как му е звукът?
Той ме гледа като испански мисионер бъркащ в носа си инка:
- Ти чуваш ли се какво говориш? - вика. - Звукът му е последната грижа. Звук само да искаш. В тая джаджа има някъде над седем милиона честоти, пет милиона джаула и нютона накуп, три милиона сили, тембъри, камертони и нотни таблици.
- Не може да бъде! - възкликвам. - И какъв е смисълът в цялата тази безсмислица, след като човешкият слух улавя многократно по-стеснен звуков диапазон? Ако става дума, тия милиони ти изобщо не ги чуваш.
- К'ва значка дали ги чувам! Важното е, че ги има. Плюс към 700 хиляди естествени звуци! - се хвали момчето. - Като плисък на водопад, плисък на мезонетна чешма, плисък на пресъхнал планински извор, плисък на вана с кобилешко мляко, плисък на съборена чаша шампанско, плисък на бебешка урина и прочие плисъци.
Гледам го като бъркащ в носа си инка испански мисионер.
- Да не говорим за скърцанията на несмазани протези, птичите трели, бизонските пръхтения - продължава да изброява, - картечните откоси, горивния гръм на излитаща совалка, свиренето на гумите на кацащ Джъмбо джет, уригването на уморения пилот, трясъците на тряскащи тресавища, шумоленето на шумящите шумотевици, виковете на викащите викачи, воя на виещите виелици...
- Добре, да не говорим! - мърморя примирително и се отправям към кабинета.
- Обаче това не е всичко! - догонва ме информацията на възторжения юнак. - Тази изумителна джаджа е в същото време и фотоапарат.
Оттеглям се позорно. Отварям вратата на кабинета.
- Както и миниатюрен компютър! - дочувам от хола. - Връзка с интернет, всичко. И телевизорче тоже. Лови основните четири канала.
Мъча се да си запуша ушите. Вярно, и нашите бяха сложни.
- Има и фенерче! - вика синът ми.
Това прелива чашата на търпението:
- И после какво? - избухвам. - Колко още джаджи ще присадят на тази джаджа? Може би тризъбо лазерно ренде? Индивидуална кафеварка с геометрично завинтен реотан? Химикалка с 15 хиляди цвята? Стенен часовник с микрометризиран топуз? Очила за близко недовиждане? Сушилня за дамски ръкавици?
Синът ми тихо се измъква през входната врата и изчезва.
Млъквам. И си мисля: излишно е, не може да ме разбере. Какво да му обяснявам на човек, който претендира да живее в общество на инжектопляктори, а през живота си не е виждал комплициран инжектопляктор като ръчната подстригвачка!
