През управлението на цар Борис III пломбираха с червен восък радиоапаратите, така че да слушаш само радио София или немската радиостанция Донау. Шлагерът беше "Лили Марлен". През 1944-та счупихме печатите и от ефира долетя нов шлагер - "Сантиментално пътешествие":
- Gonna take a sentimental journey to renew old memories... All aboard!... Sentimental journey home - пееше Дорис Дей за момчетата в униформа, мечтаещи за кораба на тяхното пътешествие към дома.
--------------------
Българите сме сантиментални към миналото според Световната банка и Европейската за възстановяване и развитие. Аман от коментари по темата. По вярвам на веселия цинизъм на форумците, които подметнаха, че не тъгуваме за социализма, а за себе си, каквито бяхме, когато сърцата ни не бяха закоравели, а друго нещо ни беше кораво. Тъгуваме за младостта, когато безгрижно възкликвахме: "Толкова млад, а вече глупав!"
Да, съществува погнуса от новата клика. Но тя е отроче на старата. Отроче, отгледано в милиционерски школи, в спортни зали и в чужбина. Комунистически или пазарен терор - все е вечната алчност човешка.
След Берлин и Будапеща в София също изникнаха заведения с меморабилии от соца. Ала атмосферата не е в бутафорията, а например, както сме насядали около масата, някой зашепва на ухото на съседа си и той прихва да се смее.
- Кажи, че и ние да се посмеем - казват от другата страна на масата.
- Хайде, хайде! Не сега. После.
И всички разбират, че е бил разказан един от онези вицове, които наричахме Златната решетка. Така беше в журналистическия клуб на ул. "Граф Игнатиев", където сервитьорът Станко донасяше каната с вино, наливаше и подпяваше: "Любов, ти шумиш в тези пълни чаши.. "
После, докато се разказваше вицът, сътрапезниците се накланят напред, наострили уши, а ръцете им - под масата думкат и барабанят заради микрофоните, които не знаехме дали ги има, но не бяхме сигурни, че ги няма и всички се кискаме. Там имаше скара на дървени въглища и младо лопушанско, а старите колеги отплуваха с кораба на тяхното сантиментално пътешествие:
- Ех, ние едно време, когато бяхме млади репортери...
Те наричали тяхната кръчма борсата. Там получавали нещо срещу нищо или нищо срещу нещо. Надушиш ли новина, все едно дали си от "Зора", Заря", "Утро" или от друг вестник, минаваш през борсата и я казваш на другите. Щото днес ти си изровил нещо, утре - те. И тогава те на свой ред ще те осведомят. Данаил Крапчев и другите издатели били против тази солидарност на гилдията. Те искали ексклузивни текстове.
- Да пишат ексклузивно си позволяваха само Момчило Йоич и Мишо Пъдев - каза Радка Крапчева и си разля чая от смях и майка ми каза "Нищо, нищо!" После научих какво било смешното. В Американския колеж в Дървеница, който стана милиционерска школа, на Мишо Пъдев му викали Пишо Мъдев. Той се оженил за румънската принцеса Бибеску (подозрителна принцеса според мен) и станал голяма клечка в печата в САЩ.
Момчило Йоич пък беше черногорско-хърватски - накратко югославски журналист, балкански дописник на европейски вестници. Когато беше в България, живееше в апартамента под нас. Просторен беше този апартамент на Лили Попиванова, примата на Народния театър, но на Момчило му бил нужен кабинет и моята стая му стана кабинет и аз я поддържах подредена. А Момчило изобщо не се вестна. Сега съзнавам, че е плащал наем за "кабинета" просто от добро сърце; вкъщи бяхме на хляб, зеле и барабой чорба (супа от картофи). Нямам сантимент към барабой чорбата, затова не ми е сантиментално пътешествието.
"Сантиментално пътешествие" минава за предтеча на съвременния роман. Неговият автор Лорънс Стърн живял през ХVIII век. Прекосил Ламанша, озовал се в Париж и купил превозно средство. То не било даже визави (кабриолет за двама), а дезоближан, което означава неудобно возило за сам човек. Значи не е имал много пари. Но кралят и тях щял да му отнеме. Заради нередовен паспорт аха-аха да пъхнат Стърн в Бастилията, а в тогавашна Франция, ако си чужденец и умреш, все едно в Бастилията или другаде, действали les droits de l'aubaine. Сиреч имуществото ти става законна собственост на краля. На Бурбоните им е в кръвта да крадат законно. И да лъжат. Кажете нещо за 800-те дни, господа царисти и панайотки!
Лорънс Стърн изследвал чувствата (сантиментите). Не мисля, че неговото "Сантиментално пътешествие" е сантиментално. Но така мислели Волтер, Гьоте и Шилер, Пушкин, Толстой, Достоевски и кой съм аз, та да споря с тях?
Хубава статия.
Аз имам един спомен (може и да бъркам) че Лорънс Стърн пише че въобще не му минало през ума че по това време Англия и Франция са във война (пак). Но префекта любезно му изпратил паспорт. Какви времена са били - войниците се стрелят (няколко пъти годишно, щото за повече няма пари) а ентелегенцията се мандахерца насам-натам с артистично разсеян вид. А сега си представете Лени Рифенщал през 1942 се шматка някъде къде Ахтирка или Бутирово. "О! ама ние във война ли сме хер комисар, лелееее каква съм п..ка заспала, ми не нямам паспорт и удостоверение че не съм камила не нося"